Голямото американско препускане – част 6 29 май 2018
Станахме още по-трудно от предишния ден. Запътихме се към летището. Вътре заварихме истински ад. След атентата на 11 септември в американските летища сигурността беше умопомрачителна. Заради това се получаваха огромни опашки и скупчвания от народ. Толкова големи, че не виждаш свободно място. Всеки един човек биваше събличан до долни гащи и щателно проверяван ръчен багаж. Това отнемаше много време и се идвало четири часа преди полета, а не два. Оказа се, че сме закъснели, и то много. Чекирахме се и застанахме на опашката за проверка. Краят на опашката не се виждаше. Поглеждах си часовника и виждах, че ще изпуснем полета. Отново се повтори многократното задаване на въпроса „Дайте да попитаме някого”. Отново въпросът ми оставаше нечут. Но този път не бях пасивен, а много активен. Повторих го двайсет пъти и Юлиан изтърси, че било изчислено и нямало как да изпуснем самолета. Много ме ядоса и реших да действам. Отидох при първия полицай, обясних му на българо-английски ситуацията ни и го помолих да ни помогне. Явно съм бил доста убедителен и искрен, защото той каза да тръгвам след него, ама бързо. Викнах ги и ченгето ни прекара през цялата тълпа и предредихме всички. Заведе ни направо пред проверката. Поговори с граничната полиция и те махнаха с ръка да отидем при тях. Съблякоха ни, провериха ни и научихме от тях, че до гейта ни се стига с влакче. Казаха ни, че почти сме го изпуснали самолета и трябва да тичаме. Оттам спринт до влакчето, а него го няма.
Щях да получа инфаркт, като си помисля за цялата разправия и след това, ако го изпуснем. Дойде влакчето, качихме се и то се затътрузи към гейта. Беше игра на нерви. Отвориха се вратите и се изстреляхме като тапи. Юлиан обаче не можеше, защото беше претърпял скоро операция на краката. Извиках, че ще отида да ги помоля да изчакат. Отдалече, тичайки, видях гейта и пред него нямаше никого. Самолетът имаше ръкав. Видях звънец и започнах трескаво да звъня. Мернах една от стюардесите да идва към нас. Отключи вратата, каза с въпросителен тон имената и на тримата ни и с досада ни помоли да влизаме бързо. Изчакахме Юлиан и влязохме целите в пот. Всички ни гледаха на кръв, защото самолетът се беше забавил заради нас. Седнахме и той излетя. Зачаках извинение и поне едно благодаря, защото ако бях ги чакал и ако се бях вслушал в думите на Юлиан, сега щяхме да сме още на опашката и да чакаме. Но не – нито благодарност, нито извинение получих. Реших да изчакам и да видя след колко време ще се сетят. Ами не се сетиха. Аз сам си ги изпросих, че дори и скандал им вдигнах. Разбирам, че понякога може да съм досаден, но аз не съм идиот – оставих ги сами да си направят равносметката всеки за себе си. Този път не можех да се сърдя, защото отивахме в Сан Франциско. Бях доволен от себе си и дори се гордеех от това, което направих. Дори и измислих каква ще ми бъде наградата. Понеже ни предстоеше да си вземем отново кола под наем, заявих, че искам не каква да е кола, а огромен, червен пикап. Такива пикапи виждахме постоянно около нас, а аз само цъках. Сега в Сан Франциско ще караме такъв.
Кацнахме и вече бяхме забравили премеждията със самолета. Запътихме се към колите под наем, за да наемем пикапа. Беше доста скъп, но бях решен твърдо. Казах, че аз ще платя колата и след минути Юлиан караше фантастичен червен пикап. Виждахме всичко като от втория етаж на жилищна сграда. Беше страхотно. Тръгнахме да обикаляме Сан Франциско. Не се случва често да попаднеш в град, в който би искал да живееш. На мен ми се случи за втори път след Москва. Атмосферата на този град беше уникална. Страхотните дървени къщи, баирите и хълмовете, старовремските трамвайчета, океанът, който се виждаше от всяка висока точка на града, слънчевото време, мостът Голдън Гейт – всички те направиха този ден за мен един от най-хубавите дни в живота ми.
За да се получи такъв ден е нужно компанията, мястото, времето, случките, емоциите да се напаснат идеално, като в пъзел, и ако един от тези компоненти не е подходящ или не е на мястото си, няма как да се получи. Може да не е така, но аз смятам и наистина вярвам в това, че човек има най-много десет идеални дни в живота. Такива, които му доказват, че неговият живот не е отишъл напразно. Тези дни оставят такава следа в съзнанието, че когато се замислиш какво се е случило например през последните петнайсет години, първо изплуват в мисълта тези няколко перфектни дни. Сега оценявам, че това наистина е трудно и не се случва често. Затова трябва да се примирим, да не се сърдим на никого и да ги чакаме. Те ще дойдат. Хубавите неща са рядкост и както мигновено се появяват, така и мигновено изчезват. След този имах още няколко такива дни, за които ще разкажа по-нататък в „моите пътешествия“. Единият беше в Панама, другият – в Аржентина.
Очаквах Сан Франциско с нетърпение, времето беше слънчево, бях с най-добрите си приятели, атмосферата на града ме караше да се чувствам свободен, океанът създаваше впечатление за широта. Всички неща в този ден се бяха подредили по най-добрия начин и споменът за този ден винаги ме кара да се усмихвам и да се връщам там в мислите си с удоволствие. Наистина не знам как да опиша подобен ден и затова няма да го правя. Ще ви дам съвет къде да отидете и какво да посетите. Мостът Голден Гейт и паркът пред него. Возене на трамвайчетата през града и хълмовете. Разходка по крайбрежната улица, чак до Пиер 96, на който се събират морските лъвове. Плаване с лодка до затвора Алкатрас.
В късния следобед беше време да тръгваме към Санта Барбара, защото щяхме да се прибираме не със самолет, а с червения пикап.
Следва последната седма част.
29.05.2018 Владимир Карамазов ®