Голямото американско препускане – част 3 8 май 2018
Дойде денят на тръгване. Заминавахме за Америка с полет през Париж и после до Лос Анжелис. На летището започнах да мрънкам как ще издържим 12-часов полет. Аз ще се побъркам вътре. Това са 12 часа все пак. Нито ще мога да заспя, нито нищо. Ето това нещо може би го повторих над шейсет пъти през интервал от три минути. Направо щях да ги подлудя. Гледайте какво нещо е човекът. До преди няколко седмици бях готов араби на шиш да ме въртят само и само да замина, а сега вече капризи. „Ту му млякото горещо, ту пък друго нещо”, са казали мъдрите хора. Ако не сте виждали такова човече, аз съм нагледен пример. А ако знаете в самолета какво се случи, направо не мога да го опиша. За да не спестявам нещо на скъпия читател и да бъда докрай честен, се обадете на Юлиан Вергов, за да го разпитате какво преживя. Телефонният му номер е 0896-68…. (нещо клавиатурата се развали).
След като негодувах за всичко в самолета, колко ми е неудобно и как ме гъделичкат краката, след като стоях прав един час, за да не получа тромб в кръвта и да умра, аз седнах между двамата и заспах. Така заспах, че не съм усетил нищо, освен едно потупване и думата „стигнахме”. Стигнахме в Лос Анжелис. Отгоре беше огромно, светлините стигаха докъдето ти видят очите. Беше към 22 часа вечерта. Превъзбудата беше огромна. Какво ли е първото нещо, което ще видим и което ще ме впечатли? Не знам, но ще го узная много скоро. Много лесно и без проблеми минахме емиграционното. Постоянно се измисляха истории за това как няма да ни пуснат, защото сме цигани и всякакви други сюжети за бедни хора, които искат да влязат в големия свят, но не могат. Всички се смеехме много, защото на всички ни беше кеф. Взехме си багажите и тръгнахме да излизаме от летището.
Докато чакахме бусчето, което да ни заведе до Санта Барбара, гледахме минаващите коли. Не бях виждал толкова хубави джанти. Така святкаха на нощното осветление, че направо заслепяваха. Дойде транспорта ни. Беше малко бусче. Качихме се и тръгнахме. За съжаление нищо не виждахме, защото беше тъмно. Вътре пак се подхвана темата за това колко несправедливо е да не видим Лос Анжелис и как трябва задължително да се организираме и да отидем. Ние тримата просто мълчахме и се подбутвахме по краката. Шофьорът не спираше да говори на английски – всъщност американски. Нищо не му разбирах, не че аз съм някакъв капацитет по английски. Попитах ги и другите дали разбират, а те ми отговориха, че и на тях им е трудно. Но беше хубаво да ти говори американец на живо. Той започна да разказва всякакви истории. Аз само подпитвах „Какво каза?”, „Какво значи това?”. Минахме покрай някакво заведение и той ето така, все едно става дума за Пешо от Костинброд, каза, че вчера там се е напил Мел Гибсън и идвала полиция, защото се е сбил с някого. Аз направо не вярвах на ушите си. ”Ама в това заведение ли?”, той каза „Да” – леко и спокойно. Това заведение тутакси се превърна в нещо свято за мен и го гледах докато не изчезне. Наум си повторих ”В това заведение значи се е напил кой? Мел Гибсън!“. Много ми се искаше да кажа да слезем и да изпием по една бира с него, ако дойде, пък и ако доведе някой свой приятел като Брат Пит или Уинона Райдър да си се запознаем и да си поприказваме за българския театър. После разказа, че по този път Том Круз си кара мотора и често го бил виждал. И се повтори същото. „Ама по този ли път, по който сега се движим?”. Отговорът беше пак спокойно поднесен с едно леко „Да”.
Слязохме на една бензиностанция да заредим и да си купим нещо. Аз видях някакво сухо говеждо месо и си го купих. Беше нещо американско. След известно време стигнахме Санта Барбара и нашия хотел за тази вечер. Трябваше да останем само тази вечер там, а на другия ден да се преместим в частни домове в приемни семейства. Такава беше политиката на фестивала. Ние тримата трябвало да отидем в дома на Сара. Възрастна жена, която живее сама. Добре, ще отидем при Сара, и пак се спогледахме. Интересно е, че никой не заподозря нищо, при положение, че през последните часове от превъзбуда аз се изпусках няколко пъти и бях сръчкван или от единия, или от другия. Вече беше станало доста късно. Настанихме се по стаите. В огромните стаи с две легла – всяко колкото една спалня. Събрахме се с целия екип пред едната стая и започнаха адските смешки. До нас имаше автомат за напитки и ние бяхме като невиждали такива неща. Пускахме монети и взимахме напитки. Бяхме изморени и след час взехме решение да си лягаме. Оттук започна всичко и стартирахме нашия план. Пожелахме си с останалите лека нощ и си казахме, че ще се видим сутринта на закуска.
Да, ама нямаше да се видим на закуска и нямаше да се видим през следващите три дни. Стаите бяха за двама, но ние настояхме да спим тримата, защото леглата са огромни. И пак никой не се усъмни за нищо. Затворихме вратата на стаята от вътрешната страна и аз полудях от кеф. Другите двама също се радваха, че тепърва всичко започва. Но аз най-много го показвах. Трябваше да поспим два-три часа и към пет часа сутринта да станем и да тръгнем на дългото ни американско препускане. Аз май не мигнах от превъзбуда, за другите – не знам. Планът беше следният: като станем да отидем да си вземем кола под наем и с нея да отидем до Лос Анджелис. Разглеждаме го и вечерта щеше да ни чака приятел на Захари, който живее в Ню Йорк и който е дошъл заради нас с голяма кола. С него и гаджето му заминаваме за Лас Вегас. Преспиваме там в хотел „Стратосфера” и на другия ден заминаваме за Гранд Каньон в Аризона. Вечерта пак се връщаме в Лас Вегас, преспиваме и на сутринта хващаме самолета до Сан Франциско. Там си взимаме пак кола, разглеждаме града и с тази кола се връщаме в Санта Барбара. Преспиваме и на сутринта на четвъртия ден отиваме, ни лук яли, ни лук мирисали – на репетиция, защото вечерта ще играем представление. Бяхме абсолютно подготвени за този план. Предварително си бяхме купили самолетни билети, резервирали хотели, рент-а-кари, имахме подробни карти. Всичко. Дори уговорка как точно да станат нещата. Юлиан ще кара, Захари ще му е навигатор с картата, аз – чувал с картофи, който поддържа положителната атмосфера и добрия дух и който заснема всичко и прави архив на пътуването.
Към пет часа сутринта ни се разсвириха алармите на телефоните, станахме и Всичко започна!!! Америка беше пред нас!!! Само сме пропуснали да измислим предварително как да съобщим на режисьора, че няма да ни има. Оправяхме се и мислехме как. Трябваше да кажем все пак, защото ще започнат да ни издирват. Точно преди да излезем Захари се протегна за лист и химикалка от едно шкафче в стаята и каза, че ще остави бележка. На нея написа „Ние ще се поразходим!”. Отиде до стаята на режисьора и го подпъхна под вратата. Обърна се към нас, всички си изключихме телефоните и каза „Айде момци, ние сме”. Само като си представях какво ще стане утре сутрин. Как ще се бълват змии и гущери и колко псувни ще изядем. Но това сега изобщо не ме интересуваше, защото ние тръгвахме. Цялото мое любопитство през всичките тези години в следващите дни ще бъде абсолютно задоволено. Взехме такси и то ни закара до офис за коли под наем. Юлиан размята кредитните карти (той много обича в чужбина да извади кредитни карти и просто да ги развърти) и след малко имахме уникална кола, с която щяхме да отидем до Лос Анджелис. Тръгнахме.
Следва продължение…
08.05.2018 Владимир Карамазов ®