Диана Добрева – господарката на минотаврите и златната жена 5 декември 2018

Част от проекта “Талантливите”

Не помня кога точно се запознах с Диана. В моето съзнание съм я познавал винаги. Когато бяхме в началото на кариерите си, луди и под 25, с нея ходeхме на купони и увеселителни вечеринки. Не често, но го правeхме. И там ставаше едно и също. Понапивахме се и ставахме неразделни в лигавщина и забава. Това винаги дразнеше останалите. Започваха да се занимават с нас, а ние не обръщахме внимание на никого. Не ни пукаше, че ги дразним. Просто бяхме на един акъл и много си пасвахме във всичко. Тя е в пъти по-луда от мен, но и двамата обичахме да се смеем заедно. Тя тогава беше само актриса.

След години Диана направи първото си представление „Медея“, в което играеше самата Медея. Гледах го и много се впечатлих. Винаги съм знаел, че е много талантлива, но когато видиш таланта в завършен културен продукт, получаваш категорично потвърждение за това. Представлението беше магично, крайно, откриваше друг невиждан свят – света на Диана, който е в нейната глава. Пренасяш се в друго пространство, времето няма значение и все едно се телепортираш някъде за час и половина и после пак се връщаш в реалността. Зарадвах се за нея. Това, което също прозрях от „Медея“, беше за голямата енергия и мощ, концентрирани в Диана, които тепърва ще се реализират в сложен, творчески режисьорски път. Така и стана. След това направи „Макбет“ в Смолян. И после ме покани в„Казанова“. Зарязах всичко и с кеф започнах да репетирам с моята приятелка Диана. Беше страхотно. Каквото искаше от мен, това правех, без да се замислям, без да го подлагам на съмнение. Вярвах и безрезервно. Тя имаше огромни, страхотни идеи, от които за жалост малка част се осъществиха. Действителността в българския театър ограбва Диана. Тя има въображение, за което няма техника, осветление и хора, които да помогнат да се превърне фантазията  в реалност. По време на „Казанова“ си отиде в ръцете и нейната майка. Много черен период за нея. „Казанова“ беше  реквием за любовта, такова беше и подзаглавието на постановката. В нея имаше един мистичен персонаж – Златната жена. Метафора на любовта, на добротата, на майката, на закрилата, на живота, на въздуха и водата. Същество, което изпраща живота и го посреща под златен дъжд. Един от емблематичните моменти на Златната жена беше на финала на постановката, когато Диана и нейният брат четяха красив текст за любовта, който звучеше докато старият Казанова си отива. Не ми е казвала, но това беше нейното „сбогом“ с майка и. Диана е силен човек, няма да седне да плаче пред хората, мрази да показва, че е тъжна. Винаги се държи храбро, макар отвътре цялата и душа да плаче. Изразява скръбта си чрез театъра и постановките.

Пиша този текст и заради това, че искам да призная някои неща публично. И да и се извиня. След премиерата на постановката, както винаги се случва, всички гледат и обсъждат. Попаднах в такава дискусия и тя ме разклати. Хората, които обсъждаха, не бяха харесали „Казанова“. Зачудих се дали наистина сме направили добро представление. Останах в тази дилема дълго време. Диана го усети и ме попита веднъж. Аз не признах. В своя защита мога да кажа, че беше време, в което все още се интересувах от оценката на другите. Нормално е докато си млад актьор това да те вълнува. Сега съм на друг етап. Не ме интересува какво говорят хората, важното е аз да харесвам проекта и той да ме развива, да ме тласка напред. Но тогава се разклатих.

Малко след тази случка дойдоха селекционери от Фестивала в Авиньон. Страшно харесаха представлението и след месец имахме покана да играем във Франция – цели 25 представления през лятото на 2010 г. Заминахме, играхме, борихме се. Заедно. По време на театралния форум  се играят 1500 различни постановки от цял свят. Смазваща конкуренция. Да те забележи публиката в подобна мелачка е много трудно. Започнахме първото представление с публика от около 50 човека в салон от 400 места. Това не ни демотивира, а напротив. Приготвихме се за трудна и тежка работа, защото искахме да се докажем. Играехме на живот и смърт всяка вечер. През деня раздавахме флаери, а вечер играехме. С всеки изминал ден усещахме как публиката се увеличаваше и често ни спираха хора по улиците на малкото градче, които ни казваха, че са впечатлени от нашия спектакъл. Това още повече ни мотивираше. На 15-тото представление салонът беше пълен.Спектакълът беше в класацията на критиката в топ 3 (от всичките 1500) и тогава станахме звезди. Всички говореха за „Казанова“. След Авиньон аз заобичах“Казанова“ завинаги. Вярвах в него и никога няма да спра да вярвам, че направихме нещо хубаво. Такъв спомен остава трайно в съзнанието. Завръщахме се много пъти с турнета из цяла Франция.

След тези турнета последва още един етап от нашите взаимоотношения, който не искам да се повтаря. Поканиха ни да играем в Париж, отново маратон от около 20 представления. Диана ми се обади може би шест месеца предварително, аз приех, макар и леко да се страхувах, че за половин година може всичко да се промени около моята програма. Така и стана. Винаги съм имал много работа и всичко е било много динамично. Но това понякога те изправя пред решения и избори, с които задължително нараняваш някого. Поканиха ме да снимам в сериала „Дървото на живота“. По първоначален план нещата се подреждаха идеално. Свършвам си работата  в сериала и заминавам за Париж. Но нещата се забавиха с месец и половина заради мащабния декор. Бях заснел шест епизода и дойде време да замина за Париж. Изборът беше „или-или“: да ме убият в сериала и да не дозаснема следващите шест серии или да не отида в Париж. Подготовката за гостуването в столицата на Франция беше огромна от страна на Диана – плакати, реклама, средства, квартири… Не можех да прецакам Диана, не можех и да не снимам в сериала, защото бях главна важна роля, а и го правеше мой близък човек – Евтим Милошев. Патова ситуация, от която нямаше да изляза без разрив на взаимоотношения с близки хора. След безсънни нощи и мислене намерих средно положение. Евтим да ме пусне за седмица от сериала, през което време да изиграя първите 6 важни постановки и през това време Диана да вкара нов човек в моята роля. Това беше истински ужас за нея, за останалите актьори и продуцентите от френска страна. За мен също. Така стана. Беше ужасно неприятно, чувствах се гузен, а де факто вина имаше съдбата. Това е много познато на ангажираните хора в нашата професия. Винаги си между много проекти, движиш се по ръба на програмата си и правиш невъзможни неща да нагласиш всичко и всички да са щастливи. Успяваш, но не всеки път. Не искам да разказвам как Диана репетираше с друг актьор, какво и е коствало това. От тази ситуация се натрупа огромно напрежение между нас. Но „Дървото на живота“ беше много важен проект за мен. Много. Нямаше как да не го довърша. Напрежението с Диана изби в един телефонен разговор след като се завърнаха от Париж, който проведох с нея от  главната улица в Бургас. Това място никога няма да го забравя. Дори тази година минах оттам случайно, обля ме чернилка и бързо се махнах . Скандалът беше за договор, хонорари, изпуснати ползи и такива тъпотии. Наистина не помня за какво точно си крещяхме. Просто от нейната гледна точка аз не бях прав да я изправям пред това изпитание. И си беше права. Само че в живота невинаги се получават добре нещата. Той винаги ни изправя през изпитания, от които или се учим, или не, или черпим опит,или не. С Диана се скарахме, за дълго. Никога не съм ѝ се сърдил, но тя на мен –май да. Надявах се, че ще мине време и че то –времето, ще изтрие тези мрачни събития и приятелството ни е по-силно от трудностите. Тя продължи да се развива като режисьор и направи редица постановки. Тайно съм ходил и съм ги гледал.Всички, без македонското – него нямаше къде да го гледам.

От време на време се срещахме тук и там, аз я заговарях и веднъж пред театъра се прегърнахме. Май си бяхме простили. Сега осъзнавам, че ми е близък човек.Когато я видя, ми става приятно и мога да си говоря с нея с часове. Тя ме харесва като човек и актьор и аз я харесвам като човек, актриса и режисьор. Миналата година ме покани за голяма роля, но ситуацията леко намирисваше на разказаната. Трябваше да снимам сериал, който вече бях приел, отново на Евтим Милошев и трябваше да се съчетаят двата проекта. Тя се беше забавила с избора на пиеса и времето беше напреднало. Пробвахме да нагласим нещата, но после и двамата се отказахме, за да не стават издънките от миналото. Но всичко е пред нас.

Напоследък виждам все по-малко хора, които са самоинициативни и преследват новото сами, без да чакат да ги поканят. В актьорските среди повечето хора са свикнали да чакат. Малко хора взимат живота в собствени ръце. Диана е такава.Тя не чака, тя не се отказва пред трудностите, не се отчайва. За турнето на „Казанова“ в Авиньон и Париж тя мина през неща, през които аз минах много по-късно. През счетоводство, организация, реклама, логистика, менажиране и т.н. Да отидем там и да се представим добре изискваше огромна предварителна подготовка, направена от нея. Тениски, плакати, хотели, транспорт. Да, ние сме хора на изкуството и може би не трябва да се занимаваме с такива неща.  Какво да направим, че у нас е така? Да чакаме?Мисля, че тези нови и различни дейности ни развиват и си вдигаме собственото ниво. В тази непримиримост адски много си приличаме с нея.

Диана е ярък талант. Прави нейния театър, с нейния неподражаем почерк. Представленията и са разпознаваеми и алтернатива на всичко, което се прави в България. Понася критики, които не я спират, напротив. Има и много заклети фенове. Когато отида да гледам нейна постановка, тръпна да видя какво ново е измислила. Много малко нейни неща не харесвам, но то не е и възможно всичко да харесваш. Това, което ме впечатли, остава за дълго в мислите ми, а в това, което не дотам харесвам, пък виждам търсенето и развитието ѝ. Усещам, че се е борила и е успяла. Това е много интересен път, който ви препоръчвам да следите. Ако остане в България, разбира се. Според мен тя много скоро ще избухне на сцените извън страната ни. А там тя наистина ще успее да реализира и материали за със средствата на театъра всички странни светове, които ражда въображението и. Там ще поиска дракон да премине в лъч от слънчева светлина и те ще са способни да и го осигурят. Там ще и е лесно и ще лети. Къде е това там ли? В страните, в които годишният държавен бюджет за култура не е 0.75%. Пожелавам на Диана да отиде там и да твори. Аз ще си взимам самолетчето с парите, изкарани от сериалите, и ще гледам от първи ред.

Един от големите френски вестници пожела да направи голямо интервю с Диана и мен. Тази снимка е от това интервю. Това е от онези малки битки, които човек забравя, но когато си спомни за тях, му става някак по-добре и се мотивира.

P.S. Тези дни гледах „Бащата“, последното представление на Диана в Народен театър„Иван Вазов“. Много ми хареса. Отново видях нещо различно. Толкова тихо и въздействащо представление няма в България. Отново е открила нещо ново, отново видях, че се развива. Гледайте го, задължително.

 

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за #Karamazovfoto

 

06.12.2018                                                                                    Владимир Карамазов ®