Едни по-различни въпроси… и едни доста откровени отговори 17 януари 2018

В края на месец декември пуснах моя сайт и сред първите мейли в „служебната“ ми поща имаше писмо от едно момиче. В него имаше… въпроси. Направи ми силно впечатление, тъй като тези въпроси (по нейното мнение) не биха ми задали българските медии. Според нея в последните години журналистическите въпроси към мен са едни и същи, доста от публикациите цитират постове от социалните мрежи, много са малко или почти липсват темите за театъра, професионалните вълнения и творческите търсения.

Реших да отговоря на Катерина в моя блог. Ето нейните въпроси и моите отговори…

„Актьорството е дяволска професия”, каза веднъж една актриса в едно интервю. И оттогава от време на време се сещам за това изречение и разсъждавам и се чудя…
Какво мислиш за това изказване? Възможно ли е докато един актьор играе някоя изключително отрицателна роля, примерно самия дявол, или дори някой по-лош, да възприеме за момент или дори извън снимачната площадка черти и поведения, присъщи за този образ, което да повлияе отрицателно на живота му или на околните?_Може ли да се изгуби в образа? Може ли да забрави себе си? На теб случвало ли ти се е да влезеш в някой образ и да не  можеш да излезеш? Осъзнаваш ли го? Хората около теб усещали ли са го? И всъщност дали всички актьори дотолкова много навлизат в ролята, че да изпаднат в някакво такова състояние? На теб колко време ти трябва,за да излезеш от даден образ?

Не знам дали ще те разочаровам с този отговор, но нещата, за които говориш, са леко пресилени. Никога не ми се е случвало така да потъна в образа, че да се загубя и да изчезне идентичността ми. Така нещата не се случват в актьорската професия. Ако някой ти каже, че му се е случвало, да знаеш, че иска да се покаже като голямата работа. Механизмът на тази професия е различен от това, за което говориш. Все пак това е игра, но за да стане тя истинска по-скоро изследваш и опитваш да се „домогнеш“ до своите чувства и преживявания. Най-вече черпиш опит и емоции от личния си живот и житейски опит. Когато ти се наложи да играеш краен образ, който е далеч от теб, например просяк или ром, започваш да наблюдаваш такива хора и се стремиш да запомниш начина, по който се движат или говорят. Този подход е т.нар. „отвън-навътре“. Гледаш външни белези и поведение, след което ги подплатяваш с твоите емоции. Когато започваш да градиш една роля, на първо място се съобразяваш с драматургичния текст и обстоятелствата на твоя герой. Изграждането на персонажа става като следваш определени задачи, които са установени от режисьора по време на репетициите. В изграждането на една роля има много елементи – мизансцен, предварителни обстоятелства на персонажа, конфликти и т.н. Всичко е математика и майсторството е да направиш от нея нещо живо, истинско и правдоподобно. Когато се налага например да се разревеш в даден момент, тогава търсиш в своя жизнен опит нещо сходно, което налагаш върху обстоятелствата и в конкретната сцена изграждаш механизъм това да се случва винаги или почти винаги. След дадена постановка колкото и тежка да е била ролята, не ми трябва специално време, в което да изляза от нея. Все пак аз не съм шизофреник и моят разум не ми позволява да се помисля за  друг човек. Ако това се случи, по-скоро много ще се притесня, защото това ще е знак, че аз просто полудявам и най-вероятно ще потърся помощ от професионалист. Все пак това е професия, която е страхотна и от нея човек изпитва удоволствие. Когато играя нещо дълбоко драматично, ако съм постигнал тези дълбочини, след представлението ще съм по-скоро щастлив, позитивен, удовлетворен, отколкото мрачен, изпаднал в ступор върколак, на когото му трябва дефибрилатор, за да го върнат на този свят. Да, това е моята професия и на мен всеки ден ми се налага да играя. Няма как всеки ден да стигам до отвъдното и да се връщам. Нещата са много по-позитивни и светли. Колкото до изказването на тази актриса за дяволската работа, според мен тя има предвид, че професията е странна, не е лесна. В нея ровиш във всички емоции, използваш всички чувства и ги предлагаш на показ. Самият актьор е на показ. Всичко, което правим, се коментира, обсъжда, не винаги в позитивна светлина. Често се случва да има злостни одумвания, лоши отзиви.  Рано или късно това стига и до нас и не е много приятно. Актьорите са доста чувствителни същества, с по-различни усещания за случващото се около тях. И тук идва най-важното качество, което изгражда актьора – неговият характер. Актьорският характер наистина трябва да е доста силен и устойчив, за да оцелее в тази професия.

Не влияе ли на подсъзнанието и на същността на  човека зад актьора играенето на предимно отрицателни  роли, или само на депресиращи/ тъжни роли, само  драматични роли? Не се ли депресирате вие, актьорите,  от всичкото това нещастие, което играете?!? (препратка към поста  за постановката „Танцът Делхи“) Как актьорството влияе на живота на човека зад актьора? Това обсъжда ли се изобщо в актьорските среди? Актьорите осъзнават ли, че някоя роля може да им повлияе зле, да им навреди на здравето? Актьорите казвате ли си: „В последно време много тъжни постановки си  захванал, превключи на нещо по-весело, че съвсем ще се депресираш.”Ти как се справяш с това? Имаш ли някаква техника, която  правиш и която те връща в реалността? Не е ли тежко всичко това? Как се справяш с напрежението?

Сигурно този въпрос е предизвикан от фейсбук поста, в който разказвам как плачем в постановката и реално не можем да кажем на мозъка си, че това е роля. Да, наистина, когато се налага да играеш драматични роли и трябва да се разплачеш, след това чувството е точно както, ако си плакал в живота. Но от това не се депресираш, не ставаш нещастен. По-скоро усещането е за удовлетворение. На сцената не се случват често подобни неща по ред причини. Има актьори, които просто не го могат, и други, които се пазят като маркират тези емоции или ги правят технически, за да не се хабят.Това е въпрос на личен избор как искаш да присъстваш на сцената и докъде да стигнеш в ролята. Аз съм си го взел това решение и съм си обещал никога да не маркирам и да не „минавам метър“. Независимо дали имам енергия за това, дали съм болен или имам лични терзания. Това си е лична отговорност както към сцената, така и към зрителите. Отговорен съм към публиката. Защото, както казваха моите учители, винаги в салона има човек, който за първи път влиза в театъра. И ние трябва да се борим за този зрител. Той или ще хареса театъра, или никога повече няма да стъпи в него. Та аз се боря за този човек и не искам да го разочаровам. А и си вадя заключения от мен самия, като зрител. Когато ходя на театър, тръпна и стискам палци да ми хареса, да се възхитя на актьорското превъплъщение. Ходенето на театър и за мен си е една специална вечер. И много ми е неприятно, когато се разочаровам от актьор или постановка. Ако аз съм постигнал нещо дълбоко в ролята и колега ме е гледал, по-скоро ще ме поздрави за добре свършената работа, а няма да дойде и заедно да си поплачем. Това просто е добре свършена работа. Извинявам се, че нещата може би изглеждат малко ежедневни, но са такива. Дано не те разочаровам, защото усещам, че представите ти за тази професия са малко крайни. Може би ни мислиш за някакъв вид извънземни. Ние сме просто обикновени хора.

Последната ми роля в „Танцът Делхи“ е по-скоро драматична. Но, ако трябва да съм честен, аз си избирам ролите според това дали мога в тях да направя нещо различно от всичко, което съм правил до този момент. Веднъж ролята е комедийна, друг път – драматична. Когато изиграеш роля в един жанр, ти се иска следващата да е по-различна. Но понякога се събират и няколко драматични роли. Но аз няма да стана нещастен и потиснат човек заради това. Пък и когато се разплачеш на сцената, някак ти олеква на душата, точно както и в живота. По-често плача в роля, отколкото в живота. И плачът на сцената го ползвам като „освежителна терапия“.

Относно „Дървото на живота“ – уникален сериал!!! И ти изигра една невероятна роля – аз до средата на втори сезон си мислех, че Панто наистина е монах! Не знам дали е трябвало зрителят да се сети, че не си истински монах още от самото начало, но аз доверчиво си вярвах,ч е той наистина се разкайва. Уникална трансформация на героя. Дали ще има трети сезон за поколението на Вълчеви по следващите книги от тази серия на Владимир Зарев?

За „Дървото на живота“ мога да говоря много. Преди няколко дни написах текст за първите ми спомени. Радвам се, че съм те заблудил във втори сезон. Това ме кара да мисля, че съм си свършил добре работата. За трети сезон не знам. Зрителите не си дават сметка за много неща. Този сериал е много скъп, а пазарът в България е малък. Когато се снимаше сериалът, имаше благоприятни условия за реализацията му. Ако има трети сезон, аз ще съм изключително щастлив и ще се похваля веднага.

Кога ще е премиерата на „Дяволското гърло“? Защо никой не говори за това?

На този въпрос не мога да ти отговоря, но и аз си го задавам много често. Мисля, че телевизията още не е решила кога ще излезе в ефир. В момента се прави постпродукцията, която изисква доста време. Евтим Милошев наскоро ми сподели, че изпипват и работят по сериите много детайлно, за да може това, което ще се излъчи наистина да е впечатляващо. Мога смело да кажа, че “Дяволското гърло“ ще е един от най-стойностните български сериали.

 Би ли рискувал да изиграеш реална историческа личност от българската история в някой филм? Ако отговорът е да, коя личност би изиграл? Защо?

Разбира се, че бих. Много искам да изиграя Христо Ботев. Мисля, че нося нещо от неговия характер. Ако се случи, това няма да е риск, а  голяма задача за мен, с която да се справя…

Коя е любимата ти роля, която си изиграл в театъра и в киното? Защо? Кой персонаж би искал да изиграеш, но все още не си имал тази възможност? Кой герой от изиграните от теб до сега най-се различава от теб самия?

Любимите ми роли са Иван в „Арт“, Панто Вълчев в „Дървото на живота“, Филип Чанов в „Дяволското гърло“ и може би Алън Рей в „Богът на касапницата“. Защото съм изпитал най-голямо удовлетворение от тях като актьор и смятам, че съм постигнал нещата, които сам съм си поставил като цели. А и около самите процеси на реализация са се случили събития, заради които тези роли са ми ценни. Всички етапи, екипи и процеси около създаването на постановка или филм допринасят за това дали ще ги запомниш с добро или с лошо. Това също е важна предпоставка за назоваването на ролите като любими.

Благодаря за въпросите, Катерина . Надявам се, че не съм те разочаровал с отговорите. Беше ми приятно. Бъди все такава запалена фенка на изкуството. И ти пожелавам съвсем скоро да дойдеш в София на театър.

17.01.2018                                                                                                  Владимир Карамазов®