Евтим Милошев или една котва и един часовник, запазили духа на нещо истинско 2 май 2018

Част от проекта “Талантливите”

Има хора, с които животът те свързва. Ей така, без много да го искаш или търсиш. Хора, с които преминаваш през бури и красиви моменти, през радости и перипетии. Но въпреки всичко те са около теб и си помагате в тази битка, наречена Живот. Евтим е един от тези малцина около мен. Искам да напиша това за него, защото той всъщност не е точно такъв, какъвто хората го познават. Искам чрез няколко случки да опиша какъв човек всъщност е и най-важното какъв го виждам аз. Оставам настрана успешния бизнесмен с големите компании, проекти и възможностите, които има и които собственоръчно е придобил.

Започвам с това, че Евтим е кисело софиянче, което е израснало на бул. „Мария Луиза“ в близост до Лъвов мост. Завършил е Архитектура и това все още му е едно от най-любимите занимания. Не да строи сгради, а да се интересува от архитектурата. Той е типичен Софиянец, леко хашлак, безцеремонен и с вродено самочувствие, като повечето чеда на центъра. Няма кой знае колко задръжки и доста често в житейски ситуации постъпва грубо. Интелигентен е и ужасно любопитен. За всичко. Това му е едно от най-големите качества, което е и доста досадно на моменти. Но точно това любопитство го прави свръхмодерен човек. С чувство за хумор. Доста добро. Много избухлив. Ако го попитате дали е избухлив, ще отрече. Ще каже,  че е уравновесен бизнесмен, който ръководи доста хора хладнокръвно и спокойно. Но аз ви казвам, че не е. В природата му е. С времето стана по-търпелив, но си е избухлив. Сега почервенява, но мълчи. А отвътре не му е леко. Зодия Телец, като мен. Много сме се карали, но и сме изживявали заедно много щастливи моменти. Опитвам се, когато работим да разделям приятелството от работата и мисля, че успявам. Ако си мислите, че това са връзки – не, не са връзки. Нито той ме е търсил, нито аз – него. Пак казвам, това е дело на живота. Ходи на театър, когато имам премиера и играя аз. Ходил е и на други постановки, но предпочита да са с мен. Накрая гледа дали на мен зрителите ръкопляскат най-много. Един път ми го каза и оттогава ми е притеснено, когато знам, че е в салона и стискам палци да ме аплодират подобаващо, за да не се разочарова. Като ме гледа в театъра, се гордее с мен. Казвал ми го е. Познавам роднините и приятелите му. Все хубави хора.

Първата ми среща с него беше на кастинга за Сървайвър през 2007 година. Не ми беше особено симпатичен. Както всички мои близки. Първите впечатления са отчайващи и после всичко се преобръща. Та така стана и с него. Водеше ме около преговорите в скъпи ресторанти и това направо ме скандализираше, но си мълчах. Заминахме за Доминикана. Там се случиха толкова много неща. Живеехме заедно и всеки ден заедно минавахме през трудностите на този формат. Когато преминеш през толкова интензивно живеене, в което има всичко от живота по много и то концентрирано, няма как да не станеш близък с човека, който е до теб, който ти вярва и ти помага. Върнахме се и на следващата година заминахме пак. И после пак. След това направихме „Дървото на живота“ – невероятен проект за българската действителност. Междувременно пътувахме няколко пъти на почивка заедно. Аз го запалих по гмуркането за кратко и ходихме по дайвинг дестинации. Направихме няколко по-малки проекта. После заминахме пак да снимаме Сървайвър, после „Дяволското гърло“. Участвал съм в най-важните и значими негови проекти. И мисля, че това не е случайно.

Когато снимахме Сървайвър в Панама, се случиха няколко неща, за които ще разкажа. Свързани са с два предмета. Той реши да си купи скъп часовник, който да носи по време на снимките. По принцип не носи часовник, но за там беше нужен. Купи си часовника,  който е емблема на пътешественическия дух – мастерът на дълбините и океаните.

По време на снимките, веднъж случайно видях на гърдите на едно от местните островни момчета, което работеше за продукцията, една златна котва, висяща на златна тънка верижка. Влюбих се. В нея беше духът на този архипелаг, духът на Перлените острови. Попитах го откъде е и той ми каза, че е на дядо му. А на него му я е дал неговият дядо, който е бил пират. Тази котва е безценна, си помислих. Признавам си, че много я исках и смятах да го попитам дали ще ми я продаде. Но не го попитах. Тази история се разнесе. Беше интересна, а момчето го виждахме всеки ден. Евтим също много хареса бижуто. Нямаше ден, в който някой от екипа да не ходеше да го гледа и да му се любува. Момчето стана нещо като звезда. Към края на формата той дойде при мен и ми каза, че иска да ми я продаде. Казах му, че тя е ценна за неговото семейство и че не е хубаво да ми я продава. Той ми сподели неговата логика. Каза, че неговият народ е беден народ. Че това е един предмет и ако той му помогне да изхрани за малък период семейството си – това за него ще е по-добре. Каза ми цена и без да се пазаря му дадох парите. Котвата беше моя. Но някак не се радвах. Бях гузен, макар и да не бях виновен.

Помня още едно нещо от този период. Един от най-хубавите ми дни. В този формат аз нямам почивка. Но така се случи, че един ден се оказа свободен. Евтим го знаеше и тайно организира малък двуместен самолет, с който да прелетим до столицата на Панама и да си изкараме един ден в цивилизацията. Беше страхотен ден. Видях Синди Крауфорд в мола да рекламира марката часовници, от които си купи Евтим. Нищо не е случайно. Помня всяка минута от този ден. Пазарът, чийз кейковете, сувенирите, фризьорският салон, обядът, разходката, торбите, които тъпкахме в малкия самолет.

Заснехме формата и се върнахме в България. Всеки от нас си заживя обикновения живот. Котвата беше в мен, но не я носех. Една вечер сънувах, че е била на капитана на пиратски кораб, който в жестока  битка е убит от  прапрадядото на момчето и така котвата на верижката станала негова. И сега е в София. Сървайвър Панама беше изключително успешен. Най-успешното ТВ предаване до момента. Бяхме много горди. Всичките тези месеци не бяха напразно. Евтим е човек, който може да управлява голям кораб, да взима важни и тежки решения. Благодарение на неговите решения форматът се получи. Отговорността около такова голямо нещо е голяма. Той може да я понесе. И си казах, че тази котва всъщност е за него. За капитана на този формат и тази група от хора, отишли на хиляди километри от дома в непознати води. След много години котвата отново ще е на гърдите на капитана. Изчаках финала на проекта, който беше през декември 2008 г. и му подарих котвата.  Доколкото знам, сега е в някакви сейфове и се слага само за важни поводи. Може би това му е един от най-ценните предмети. В това малко нещо са вградени нашите спомени, мисли и чувства. Там е запазено парче от нашия живот.

През 2017 снимахме сериала „Дяволското гърло“. Много голям проект, който предстои да се излъчи в тв ефира. Беше ме страх, защото ми предстоеше нещо много трудно като актьорска задача. Много исках да се хвана за нещо. Художникът на сериала искаше да съм с часовник и беше донесла няколко. Тогава се сетих за часовника на Евтим, който не беше носил от Панама. В моята глава той беше част от най-успешния ни съвместен проект. Въобразих си, че мога да пренеса духа на този успех чрез часовника и в този сериал. Казах на Евтим за това часове преди първата сцена. Ядоса се, че не му го казах по-рано, но след тежка организация в секундата, в която казаха „Начало“, в първия ден на снимките за първата сцена, един човек се пресегна и ми го подаде. Сложих го и „Дяволското гърло“ започна. Месец след снимките на специална вечеря Евтим ми го подари, така както аз му подарих котвата. Часовникът се превърна също в ценен  къс от съвместната ни работа и от нашето приятелство. Сега само времето ще покаже дали ни е помогнал и е пренесъл духа на успеха в този сериал.

Евтим Милошев е един от най-успешните български продуценти в сферата на шоу бизнеса. Реализирал е десетки успешни телевизионни проекти, сериали, шоу предавания, филмови продукции, театрални представления. Ежегодно дава работа на стотици хора. Евтим се опитва да развива тази индустрия в България. Твори и работи тук и мисля, че няма желание да напуска страната.

Благодарности на Пепе , че издържа и дори му беше приятно на тази фотосесия.

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за #Karamazovfoto

03.05.2018                                                                                                          Владимир Карамазов ®