Как станах актьор…продължение 5 юли 2018

От няколкото коментара в социалните мрежи след пускането на разказа ми „Как станах актьор“ се замислих, че всъщност историята продължава. Втората част дори е може би по-интересна от първата. Ето сега ще ви разкажа и продължението, макар и да съм го правил отчасти в разни интервюта.

Предишният текст свърши с хепи енда, че влязох в детската театрална школа. Там започнах да правя първите си стъпки като актьор. Бончо Урумов полагаше основите на актьорското майсторство, но най-вече възпитаваше у нас вкус – нещо, изключително важно за хора, занимаващи се с изкуство. Работихме по текстовe на Шекспир, Чехов, запознаваше ни с руските класици, откриваше ни българските автори по начин, който ги заобичвахме. Всичко беше в пъти по-интересно от часовете по литература, дори несъизмеримо. Аз не обичах литературата, дори я мразех, особено писането на теми. Винаги съм преписвал и никога не можех да схвана какво се иска от мен. Помня, че Бончо ме запали по Йовков. „Я, моето момче, вземи и прочети този разказ, обърни внимание на това и това и следващата събота ще ми разкажеш какво мислиш“. И така ставаше с много разкази, пиеси и стихотворения. Не ни караше всичко да харесаме, а просто ни насочваше и ние си изграждахме нашия вкус. Наистина харесвах Йовков. Имаше нещо свързано с моите баба и дядо. Той разбра, че го харесвам и ми избра да кандидатствам с драматичния монолог на Иван Сенебирски от „Албена“. Много ценни бяха годините в детската школа на Бончо Урумов. Затова сега побеснявам, когато разбера, че някой си актьор има школа и преподава на деца. И като знам той какъв актьор е и че по-скоро ще обърка децата в най-важните години на изграждане на вкус и цели, наистина ми става болно.

В ТОХ-а всичко си вървеше. На държавния ми изпит трябваше да измайсторя шоколадово руло, което представа нямах как се прави, помолих сладкарките, усмихнах им се и те казаха, че няма как да не помогнат на такова хубаво момче. В дипломата цъфна „сладкарство – отличен 6“. Но проблеми не липсваха. Останах на матура по литература. Това беше огромен проблем, защото не я ли изкарам тази матура, няма диплома и няма кандидатстване. Изпускам класа на Тодор Колев и Крикор Азарян и като допълнителен бонус отивам в казармата за година и половина. Доста неприятности ме чакаха в другата алтернатива. Такива, че само като се сещах, можех да се разплача. Започнах да подготвям пищови. Мисля, че се бях застраховал с теми за различни произведения, от различни автори. Бях направил проучване за изтеглените теми от предишни години, за тяхната цикличност и по всичко личеше, че тази година е ред на Христо Ботев. Дойде денят на Страшния съд, не спах и ясно помня всичко от преди изпита, нощта и самия ден. Чувствах се като пред заколение. Най-лошото беше, че трябваше да разчитам единственно на себе си. Ако се издъня, съм си виновен само аз. Слязох от Москвича ни, с който татко ме закара до Банкя, бях с къси панталони, а по бедрата бяха залепени огромно количество пищови. Тънки дълги листчета, колкото малкия пръст, намотани на рулца, посредством молив и залепени в горния край. Краката ми приличаха на добре фризирана глава с множество къдрици. Бях ги направил така, за да се съберат много и да са ми лесни за използване. Знаех точно къде сe намира дадена тема в морето от пищови. Падне ли се тема, която имам, заголвам бедрото и разгъвам избраната по дължина и преписвам. Рискувах много, защото ако само някой повдигне и милиметър от панталонките, истината щеше да лъсне и аз да съм заловен и наказан с моментална двойка. Но друг избор нямах. Влязох в изпитната стая, настаних се на чина и дойде времето да обявят темата. И така – Йовков и неговото творчество. Ужас, нямам такава тема в пищовите. За Йовков нямам нищо. Поплаках си малко тайно, сбогувах се с НАТФИЗ и си представих клетвата в казармата. Не беше това за мен, да марширувам и да целувам знаме. В пълното отчаяние ми просветна, че съм чел неговите  разкази, които Бончо ми беше препоръчал, за които говорихме и които много ми бяха харесали. Всичко добре, но как се пише тема? Казах си, че просто ще напиша онова, което ме е вълнувало в разказа, в творчеството на Йовков и разговорите с моя учител. Леко отлепих всички  пищови от краката ми, те не ми бяха нужни, смачках ги на топка и ги метнах към ъгъла на стаята. После се успокоих и започнах да пиша. Повярвайте ми, нищо не е случайно в живота. Тръгнах си от матурата със смесени чувства. Изписах много и се надявах на тройка, поне за изписаните страници.

След седмица в коридора ме срещна учителят ми по литература. Директно ме попита „Ти преписва ли на матурата?“. Реших да му кажа истината и да му се оплача. Накрая го помолих за тройка. Помолих го от цялото си сърце. Той се усмихна. Дойде и денят на резултатите. Докато го пиша това наистина се вълнувам, дори след толкова години. Отидох на таблото и първо загледах списъка с двойките. Слава богу – нямаше ме там. Спокойно преминах през тройките, като бях уверен, че ще се видя. И там не се открих. Плахо погледнах нагоре и си видях името първо в списъка, а срещу него единствената шестица. Клекнах и се разплаках. Дадох си сметка за много неща, за образованието, за големите личности в живота, за амбицията и истинското желание, за успеха и пътя, който ми предстоеше. Няма да скрия, че станах звезда в ТОХ-а. Това била единствената шестица на матура от много години. Брат ми беше звезда с таланта си в сладкарството, аз – заради текста, който написах.

Може би след тази трудност и тези нерви всичко оттук нататък би трябвало да се случва лесно. Но не беше лесно.

Дойдоха изпитите в НАТФИЗ. Дълго чакани, но аз имах самочувствие, че ще успея. Винаги в Академията взимат два класа актьори на година и един клас куклено актьорско майсторство. „Актьорско майсторство“ щяха да водят проф. Крикор Азарян и неговите асистенти Тодор Колев и Атанас Атанасов, а в другия клас бяха проф. Енчо Халачев и неговите асистенти. Винаги по време на изпитите между професорите текат договорки за студентите. Всеки иска да направи по-добрия клас. По препоръка на Бончо Урумов аз бях ходил на предварителни консултации и при двамата професори и усетих, че повече ме харесва Енчо Халачев. Преди третия последен кръг, до който стигнах, имаше отново писмена задача да развием есе по тема. Подходих със самочувствие след матурата и май постигнах също добър резултат. Преди същинския решаващ тур Енчо Халачев убеди Крикор Азарян да направят тайно допитване до всеки кандидат-студент, допуснат до финала, кой в кой клас иска да учи. Просто всички масово искаха да учат при Коко и това беше  тест дали това действително е така. Трябваше на листче да си напишем името и професора, при който бихме искали да учим. Тогава асистентите на Енчо Халачев започнаха да придърпват избраните от него кандидати. Дръпнаха ме и мен и ми казаха, че трябва да напиша името на Халачев, защото той ме иска и ако напиша другото име, ще ме скъсат. Беше неприятно и много притеснително. Заплахата да ме скъсат беше голяма. Успоредно аз кандидатствах и в другата специалност – „Кукли“. Двата изпита са много сходни и не се изисква специална подготовка. Там вървях много добре и по всичко личеше, че ще ме вземат. Рискувах и на листчето написах „проф. Крикор Азарян“. Мина трети кръг, публикуваха резултатите и аз бях скъсан на последния етап от изпита. Много страдах за този клас. В него влезе най-добрата ми приятелка от школата – Александра Василева и на двамата ни беше мъчно, че ни разделят. След няколко дни излязоха резултатите и от другия изпит и там бях трети в класирането и спечелих една от петте държавни поръчки. Започнах да уча куклено актьорско майсторство. Много по-различно от мечтата ми. Но много бързо видях, че това е шанс да науча и нещо друго. Не се справях с куклите, но по актьорско майсторство бях добър. Всичко се въртеше около мен и бях фурия, която не спираше да измисля. Но след първи семестър мечтата ми започна да ме човърка. Непрекъснато мислех как да се прехвърля в специалност „Актьорско майсторство“. Не се прави лесно това, малко хора са успявали, още повече – хора, които са били държавна поръчка. Успял беше Мариус Куркински и ми служеше за пример. За мое щастие в класа ми имаше едно момиче – Яна, която също искаше да се премести и която също беше държавна поръчка. Намерих си другар в тази сложна авантюра. Тайно се срещнах с Коко Азарян и му разказах какво искаме да направим. Каза ни да направим откъс от пиеса, да издържим приравнителен изпит и ако това стане, той ще ни вземе в класа си. Започнахме да репетираме. Дойде време за приравнителния изпит и за него се нуждаехме от писмо на сегашния ни професор, че е съгласен да ни пусне и да загуби държавните си поръчки. Той такъв подпис категорично отказа да даде. Започнаха седмици на големи мъки. Родителите ни говориха с него, многократно го увещаваха, аз си глътнах езика от притеснение, Яна започна да ходи с безопасна игла за всеки случай. Но в крайна сметка такъв подпис не получихме. Изпуснахме времето за приравнителния изпит, дойде времето за началото на новата година, а ние с Яна не знаехме какво да направим. Бяхме заплашени с изключване от Академията без право на повторно кандидатстване и заплахата беше истинска. Не можехме да се върнем в „Кукли“, защото професорът ни беше бесен и не искаше да чуе за нас. Това щеше да е краят. Отново в отчаянието си се сетихме за последен вариант. Да помолим проф. Надежда Сейкова, която току-що взе нов клас, да ни помогне. И тук отново, пишейки това – рева, защото по този начин се срещнах с втория много важен за мен човек. Намерихме нейния телефонен номер, имахме 20 стотинки и отидохме до най-близкия уличен телефон. Това бяха последните години на тези телефонни кабини, работещи с 20 стотинки. Мислехме кой да говори и единодушно решихме да бъда аз. Направихме го с логиката, че жените преподаватели в НАТФИЗ винаги избират високи, хубави момчета. Не знам какво ѝ казах, но почти ревнах от вълнение, докато говорех по телефона с нея. Тя прие случващото се сериозно и ни каза да отидем при нея, за да поговорим. Веднага се запътихме към дома на професорката, звъннахме на вратата и се появи нашият спасител, моята учителка, човекът, заради когото аз в момента съм актьор. Разказахме ѝ всичко и тя не се съгласи с факта, че на двама млади човека може да им се отнеме правото да учат, само защото имат по-различно желание точно какво да учат. Проф. Надежда Сейкова дълги години е била ректор на Академията и знаеше всичко за администрацията. Веднага състави план. Каза ни да отидем веднага в Академията и да подадем молби за прекъсване. Така ние ще си запазим държавните бройки и никой не може да ни изхвърли. След като сме прекъснали, тя ще ни вкара нелегално в нейния клас и ще учим всичко наравно с другите без документи през първата година. В края на годината по време на държавния изпит тя ще свика комисия, за да ни напише оценка за приравнителен изпит и от втората година вече ще сме си редовни студенти. Ако някой ни каже нещо, да казваме да говорят с нея и да си мълчим. Тя щяла да се оправя. Дойде първият учебен ден и професорката ни представи на новия ни клас като Ромео и Жулиета. Отвсякъде отхвърлени, но държейки се един за друг. Разказа им всичко за нас и въпреки че нямахме документация ние щяхме да сме редовни студенти в този клас и щяхме да учим наравно с всички останали. През тази година Яна и аз не почувствахме за момент, че не сме студенти. Ние бяхме равноправни и като всички останали в този клас. Какво ѝ е коствало това – не знам и никога няма да узная. Знам само, че си развали взаимоотношенията с професора по „Кукли“, с когото преди това беше близка, с ректора и може би с много други хора. Никога не каза и никога не ни е занимавала с това. Ние бяхме нейните студенти, за които тя се грижеше. Забравих за мечтата ми и Тодор Колев. Продължих да го харесвам, но вече не съжалявах, че не съм в неговия клас. Аз си бях намерил мястото след много перипетии. Бях на правилното място и в точното време. Точно тук срещнах Захари Бахаров, Христо Петков и всички мои състуденти, с които прекарахме страхотни години. На държавния изпит след първи курс, самият Енчо Халачев, който ме скъса, ми даваше задачи пред пълна аудитория от зрители с цел да се проваля, но аз имах много силен гръб в лицето на Надежда Сейкова и никой не можеше да ми попречи. Изкарах изпита и от втората година с Яна продължихме като редовни студенти. Последваха годините, в които със Захари направихме своите витизчийски постижения и успехи. В трети курс се чу, че в Народния театър ще се провежда кастинг за млади актьори. Нас двамата със Захари ни взеха, преди това Мариус Куркински ме беше поканил за малка роля в „Кралят елен“ в Народния. После последва „Ромео и Жулиета“, където изиграх Ромео, после малка роля при световноизвестния Робърт Стуруа. Станаха ми три постановките в Народния, а бях още студент. Професорката не ме спря нито веднъж. Аз дори не успях да участвам в дипломните постановки на класа, заради ангажиментите ми в Народния театър. Но тя взе комисията, докара я в камерна зала и аз се дипломирах с професионална постановка на Народния театър. В деня на дипломирането ми си взех наградата за отличниците – една енциклопедия. И с нея, и с дипломата, отидохме в ресторанта на Народния да се почерпим. Там срещнах режисьора Иван Добчев, голям авторитет в българския театър, който ме поздрави. Това ме изненада, защото аз не смеех да го погледна. За него се говореше, че е най-големият тиранин, който измъква от актьорите неподозирани неща за самите тях. След малко той дойде до масата ми и каза, че иска да поговорим. Отидохме на балкона и той ми предложи главна роля в пиесата, която започва през септември. Радостта ми беше огромна, наистина огромна, попитах го коя е пиесата и той ми каза „Албена“ на Йовков, а аз щях да играя Иван Сенебирски. И тук всичко си дойде на мястото. Всичко се нареди като пъзел. Разбрах, че всичко е трябвало така да стане, трябвало е да мина през тези трудности и че Съдбата не може да се управлява. Тя просто се случва. Иван продължи и ми каза, че е говорил с директора и понеже имам три постановки в театъра и с тази ще ми станат четири, той иска да ме включи в трупата и да влезна като щатен актьор. Това е най-високото стъпало в професията. Аз получих диплома и щатен договор в един и същи ден. Някой ме беше измъчил доста с всичките премеждия дотук, но после този някой ме и награди заради упоритостта ми и за това, че не се предадох. Влязох в театъра сред най-големите ни актьори, играх с тях и продължавам да играя до ден-днешен.

Сега като го написах този текст си мисля, че той е най-важен за мен самия. Забравяме собствените си постижения. Аз бях забравил тази история и все си мисля, че годините минават, а аз не съм постигнал нищо. И сега виждам, че все пак съм постигнал нещо, може да не е значимо и малко, но аз постигнах моята младежка мечта. Май за един човек в тази вселена не е толкова малко. Много хубаво би било ако тази история послужи като пример на младите хора. Да им покаже, че нищо хубаво не се постига лесно, че зад всеки успех се крият много перипетии и работа, които остават скрити. В следващите месеци ще представя пет човека, които са постигнали много в това, което правят. Ще разкажа техните истории и се надявам да се прочетат от повече хора, загубили вярата и такива, които смятат, че големите неща се случват на избраните. Всъщност всички сме избрани, просто някой се борят и не се предават докато не успеят, а другите се отчайват и спират.

 Мечтайте, работете и не се предавайте…

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за #Karamazovfoto

05.07.2018                                                                                    Владимир Карамазов ®