Иван Пантелеев… Истинският, будният човек… 28 октомври 2018

За него разбрах преди години от моята приятелка Радена Вълканова. Тя е много близка с човека от заглавието. Иван Пантeлеев за мен беше без образ, съществуваше в разказите, споделени от Радена. Симпатичен ми се струваше от тези разкази. Тя го обича истински и заради него самия, и заради спомените им. Описваше ми го като бунтар, който се бори срещу установения ред, търсещ човек, искащ да направи нещо различно в театъра. И за краткия период, който остава в България през 90-те години на миналия век, той го прави. Поставя редица постановки, с които наистина преборва рамките, излиза out of the box и показва на публиката нещо различно, шантаво и ново.

До миналата година Иван съществуваше в живота ми, но по-скоро под формата на думи. Аз съм актьор от 2002 година. Оттогава той не е идвал в България да работи. Радена ми е казвала, че не иска, че е много зает в Германия, където успешно се е реализирал като режисьор и се нарежда сред най-големите световни имена. Случил е там доста постановки в големите театри, творил е редом с Димитър Гочев (един от най-преуспелите български режисьори зад граница), със Самуел Финци (също като него избягал оттук и успешно реализирал се в Берлин) и с много големи техни звезди. Разбираемо защо не иска да се върне тук. В Берлин той е постигнал много, започнал е от нулата, твори на световно ниво и не иска да се занимава образно казано с хаос.

Веднъж през май 2016 г. преди едно любимо наше представление – „Богът на касапницата“, Радена дойде в несвяст. Попитах я какво е станало и тя развълнувано издаде тайната, че Иван ще ни гледа. „Най-после ще видя Иван“ – си казах, но Радена да си се притеснява. Представлението мина чудесно. След постановката отидох да се запозная с него. Видя ми се много симпатичен, поговорихме си доста и все по-симпатичен ми се струваше. Много беше харесал спектакъла и актьорския състав. В началото на сезон 2017 се разбра, че Иван Пантелеев ще се завърне в София, за да поставя на българска сцена след почти 20-годишно отсъствие пиеса на Максим Горки. Радена естествено всичко ми казваше. Ние, четиримата от „Богът на касапницата“, ще имаме хубави роли. Значи наистина ни беше харесал. В театъра започна да се носи мълва, кой ли ще вземе, какъв ли ще е съставът, кога ще се разбере. Повярвайте, в театъра може да стане ад, когато стане ясно, че ще идва добър и интересен режисьор.

Разпределението излезе, месеците се стопиха и дойде време Иван да хване самолета за България. Отново ще издам тайна информация, любезно предоставена ми от Радена. В дните преди да дойде Иван много е съжалявал, че се е навил да работи в София. Притеснявал се е какво ще прави с тези непознати хора, той все пак нищо не знаеше за нас.

Дойде, всички се влюбихме в него, той – в нас и настана истинска идилия.

Разказът можеше и така да завърши, но точно в последното изречение се крие това, за което искам да разкажа.

За таланта на Иван да бъде истински човек – с кауза, която умело преследва. А актьорите сме подли, гадни и отмъстителни същества, вълци, готови да разкъсат, ако видят слабост пред себе си. Цяла глутница вълци от 12 индивида с много силно его – да бъде опитомена от един човек, тежащ 50 кг, за два месеца е голямо нещо, което не се случва често в нашата професия. Принципно това се постига с интелект, а и защото Иван притежава много други качества, но най-вече прямота и откровеност. Точно тези двете според мен са се превърнали в нещо като древна реликва. Изключително рядко се срещат, имало ги е преди векове в други цивилизации, а днес по-скоро говорим за тях като нещо загубено, присъстващо в книгите. Днес лицемерието и неискреността тържествуват.

Започнахме репетициите. Той ни разказа за себе си, какво харесва и какво мрази. Важна визитка, в която не премълча нищо. Просто се разкри пред нас, такъв какъвто е – със своите слабости, силни страни, страхове, търсения и стремежи. В нещата, които не харесва, откривах доста детайли, които леко ме смущаваха, но казвайки ги откровено, той парираше моите размисли. В думите му имаше повод за много размишления. Постоянно говореше за това как на едно общество му трябват дразнители, будни хора, визионери, които не се примиряват с действителността и винаги търсят различното. Точно тези хора са неудобни, защото те жегват и те карат да мислиш и разсъждаваш, да излезеш от зоната си на комфорт и да се стремиш към нещо по-голямо, по-възвишено, по-различно от обичайното. Развалят удобно подреденото ти ежедневие и те държат буден.

Иван се е самоизграждал като творец около хора бунтари, които мисионерски разбъркват умовете и мисленето със средствата на театъра. Хора, които смятат театъра не за забава на хищника –зрител, а го възприемат като мощно оръжие и средство за провокиране и тласкане към прогрес, развитие и промяна. Ако си мислите, че това е невъзможно да се случи със средствата на театъра, повярвайте ми – това е възможно и то точно с изразните средства на театралното изкуство.

Иван е от тези хора. Нагърбил се е с мисията да провокира обществото с театъра, който прави. Изградил е своите техники за това, има своите похвати. Той иска да дразни, иска да е неудобен и провокативен, защото както сам го пише, а аз го казвам посредством героя ми в пиесата, която направихме „новият човек може да се роди само в условие на абсолютна нетърпимост“. Дадох си сметка, че е прав. Много е важно обществото да е будно, да не се примирява с това, което чуе, да търси истината и смисъла на живота в контекста на цялото. Само будното общество може да постигне големи неща. Мисля, че тук в България имаме огромна нужда от такива хора, защото много лесно се примиряваме с чутото, без да се замислим истина ли е или не е, много бързо забравяме и то големи несправедливости, което е повод те да продължават да се случват.

В този контекст и воден от тези мисли и чувства той започна да създава провокация посредством нас, актьорите. Няма да разказвам за „NЕОДачници“, ще дойдете да го гледате, но в написаното от Горки той вкара негови мисли и търсения. А за едни от най-острите си текстове избра мен и Теодора. Един от похватите, които е научил от големите майстори, е, че текстовете, които са рязки, дръзки, нахални и сурово казват истини, трябва да се слагат в устата на актьори, които изглеждат добре и които са, така да се каже – любимците на публиката. Прави се така, за да може зрителите да чуят текста и макар да ги жегва, да простят заради любимеца си, че са нагрубени от сцената. На любимия актьор можеш всичко да простиш, макар и да говори ужасни, нелепи и излагащи самия него неща. При жените дори е по-лесно. Сложи най-сложния текст, най-парещия, в устата на секси актриса с цици и дупе, за да може зрителят и да чуе, и да разбере, и да прости. Та изричам аз точно такъв монолог и публиката ми пляска. Иван остана в потрес, как може аз да ги плюя, а те да ми пляскат. Започна да разсъждава за това и стигна дотам, че това е един вид защитна реакция, не сме много съгласни, но се правим, че сме съгласни и разбиращи. Не знам дали това е така, но е интересна тема за размисъл. От подобни случки той заяви, че в България има много за какво да се говори с обществото, да се провокира и дискутира, защото мисията на театъра е точно в това – „Театърът е може би последното място, на което обществото мисли и дискутира на глас и най-важното – вършим го заедно. Театърът е момент на колективно съзнание“, отново негов текст, казан от мен.

В Германия всичко е подредено, там проблеми почти няма и Иван каза, че му е все по-трудно да намира теми, около които да заформя своите спектакли там, докато тук в България теми и проблеми да искаш. Трябва да започнем да ги разрешаваме. Едва ли Иван Пантелеев ще реши тези проблеми, но поне ще опита, едва ли аз ще променя мисленето на младите хора с моите текстове в сайта, но поне опитвам. Току-виж, че нещо се получи!

Иван Пантелеев е изключително интелигентен човек. Това му дава предимство и го прави симпатичен бунтар, а не нахален, самозабравил се човек. Знае къде и как. Притежава и талант на психолог. От един поглед вече те е сканирал и знае най-важното за теб. Веднъж ми каза две изречения относно моето съществуване и ме порази. Заби стрелата точно в десетката. Той не ме познава, откъде разбра това? После ми сподели, че „очите ми са отворени и незащитени и че всичко се виждало през тях“. Това ме спечели още повече. Откровеността го прави не съвсем удобен човек. Ако сега не си му приятен, той ще ти го каже, ако не те харесва – също ще го каже. На мен ми е писнало от сервилно говорене и от лицемерие. Признавам, че такъв тип общуване, като неговото, ме респектира. Такива хора не са удобни и доста често не са харесвани, но те са много важни за околните, важни са, защото провокират. За мен това е честният начин на съществуване, аз също се опитвам да съм такъв, макар да виждам, че не е лесно. Просто така много лесно си създаваш врагове. Но нека, по-добре честно, отколкото лъжливо. Постановка като „NЕОДачници“ няма да бъде разбрана от всеки, не всеки ще я хареса, но тя е важна за българския театър. Важна е, защото е алтернатива, другост, странност, нещо, което не сме гледали, но трябва да се докоснем до нея поне веднъж! Тя поставя много въпроси, много теми, забива доста тежки и болезнени шамари и ни кара да се замислим за нашия собствен живот. Такива постановки развиват и публиката. За актьорите също е предизвикателство да сме част от подобно представление. Изпитание, защото ни е трудно да чакаме, гледайки колегите си като публика и когато дойде твоят момент, от публика да се превърнеш в действащ актьор, който се бори да завладее аудиторията. За тези, които не са гледали представлението, ще им е странно за какво точно говоря, но през новия сезон може да го видите, ако разбира се ви е интересно.

Иван мисли за зрителите. Мисли как да им сподели големи теми чрез постановките си. Каза ми веднъж, че „всеки, който има достъп до голяма аудитория, трябва да е отговорен за нея“. Трябва да възпитава вкус, да насочва мисленето към градивни цели, да изгражда в нея желание за креативно действие. Ние, актьорите, имаме такива аудитории от фенове в социалните мрежи и не само и не правим нищо. А би трябвало като хора, служещи за пример, да възпитаваме и да се трудим най-вече за младите, които търсят и не знаят. Да ги тласкаме към истината и да им показваме вярната посока. Аз, провокиран от Иван, започнах да го правя.

Той е от хората, които движат света. Може би скромно, но го движат. Аз съм доказателство за това. Той ме „раздвижи“, аз ще подтикна към действие друг, другият – някой следващ и така колелото ще се завърти. Благодаря на Съдбата, че ме срещна с режисьора Иван Пантелеев, радвам се, че се запознах с човека Иван Пантелеев. Такива срещи не са чести и като се случат трябва да ги оценим. Пожелавам си бъдещо съвместно творчество с него.

P.S. Животът е един пазар, всеки гледа да те излъже и да плати по-малко. Но за всяко нещо си има изключения. Малък, но важен детайл, който не бива да се забравя.

С подкрепата на Glenfiddich Whisky

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за #Karamazovfoto

Вижте целият проект Мисия Маверик

Тук може да видите кога играем „NeoДачници“

28.10.2018 Владимир Карамазов®