Малайзия – част 4 – финалът 22 март 2018

Слава богу, на всеки етаж на хотела имаше машина с минерална вода. Водата ми е осигурена. Потиснат и обезкуражен, аз реших все пак да изляза навън, защото ще се разсейвам и няма да мисля за глада. Тръгнах, но не стана така. Всичко, което виждах по улиците за ядене, ми се преяждаше. Сергия със суха риба. Въображението ми не чакаше и веднага започваше да работи на максимални обороти. Чироз, препечен на котлон с чесън и копър, оцет и зехтинче. Продавачът ме видя, че нещо се фиксирах в рибата, и ме покани да я опитам. Второ подканване не изчаках. Попитах го дали мога да опитам друга риба, защото се двоумя коя точно „да си купя”. Опитах 5-6 вида. Благодарих му и си тръгнах. Озари ме нещо гениално. Ще се завлека на техния пазар, който е наблизо, и ще опитвам от щандовете ядки, плодове, зеленчуци, каквото има. Така и стана. На пазара продавачите дори сами ми предлагаха да опитам. Чувствах се като хамстер. Но колко можеш да се нахраниш с това? Еми, не можеш да се нахраниш!!! Ама изобщо. Вече идеи не ми идваха. Стана обед и гладът се засилваше. Усетих, че когато се движа в жегата, повече огладнявам. Ще се прибера и ще поспя. Дано така заспя, че да се събудя направо за самолета. Прибрах се и легнах. Не става. Не можеш да заспиш толкова лесно, когато си толкова гладен. Човек в това състояние много се замисля за живота и за ценностите. Мислех си, колко е хубаво все пак, че имам работа, че тя е това, с което си мечтаех да се занимавам, че сам постигнах всичко, и че никога в живота не може да ми се случи това да нямам какво да ям… После се замислих за театъра и колко ми се репетира. Трябваше да мисля за нещо положително. Какво е положително? Анимационното филмче „Красавицата и звярът“ е нещо положително за мен. Свързвам го с детството ми и за щастие си го бях купил на DVD от вече омразната ми улица на ментетата. Пуснах си го. Да, анимацията и цветовете наистина ме успокоиха и за час-два забравих за глада. Свърши! Пуснах го и пак, и пак, и пак. Разбрах, че следващите дни ще прекарам с „Красавицата и звярът”. Нощта беше пълен кошмар. Не можех да заспя. Вече мислех, че ще умра и няма как да ме пренесат в България. Че нито нашите ще видя вече, нито приятелите. Запитах се дали ще плачат за мен, но като научат историята за нелепата ми и тъпа смърт дали пък няма да се смеят. Ясно, ще плачат и ще се смеят едновременно. Но ми стана и мъчно за мен самия и си поплаках, ама хубаво. Добре че го направих, защото ми олекна, изморих се и заспах.

Шести ден

На този ден не се събуди човек, а върколак, готов на всичко, за да се нахрани. Седнах на леглото си и без никакво колебание, с леко виеща се глава от глад, взех категоричното решение, че ще крада. Оправих се хладнокръвно и спокойно, но целеустремено, и тръгнах. Срещу мен имаше магазин за хранителни стоки. Влизам, оглеждам се и виждам много камери. Прецених риска и разбрах, че шансът да ме хванат е голям. Тръгнах надолу по улицата. Погледът ми се спря на голям магазин за плодове и зеленчуци. Беше претрупан от стока, а отстрани се разпръскваше свежа вода, за да седят пресни плодовете. Застанах и започнах да дебна. Видях, че продавачът след всеки клиент, който пазарува, нещо влиза в някаква стая отзад на сергията. Огледах и за камери, нямаше. Нямаше и как да има, защото беше сергия и беше открита. Добре, това е моята плячка. Като изгладнял лъв зачаках момента, бях леко притихнал. Набелязах си и жертвата. Огромна чепка зелени банани, които бяха закачени на въже. Спрях се на тях, защото съм чувал, че тези зелени малки банани са много хранителни. Поредният клиент плаща, моят човек влиза в стаичката, усещам с цялото си тяло, че това е моментът, оглеждам се за коли на улицата, чисто е, спринт до сергията, хващам бананите и спринт до хотела. Взех разстоянието до хотела за минути, а не беше толкова близо. В този момент не мислех за последствията, че можех в затвора да вляза, например. Между другото, в Малайзия кражбата е голямо престъпление, макар и да откраднеш банани. Но аз просто го правех, за да оцелея. Не се обърнах назад нито веднъж.

По стълбите на хотела и право в стаята ми. Чупя един банан и се опитвам да го обеля. Но той е като камък. Ужас, това са банани за готвене. Не е възможно да се обели нещо, което е абсолютно неузряло. Започнах да откъртвам парчета от него. Аз зъбите ще си счупя. Отчаянието беше огромно. Започнах да се замислям и за това, че аз току-що откраднах. Хвана ме страх и си казах, че няма да излизам повече навън, за да не ме разпознаят и да ме метнат в затвора. А бананите, тези камъни, какво да ги правя. Ще ги чакам да узреят. Но дотогава аз вече ще съм умрял и много ще ми пука дали са узрели или не. Чакай, навън е много топло и влажно, а от климатика, който е на балкона, излиза адската топлина. Ще ги завържа за климатика, от него и от жегата до утре сутринта трябва поне малко да са узрели. Гладът вече беше непоносим, аз бях изтощен и нямах сили да стана от леглото. Изгледах още няколко пъти „Красавицата и звярът”. Наистина ми беше много лошо. До ден-днешен не съм изпитвал подобно чувство. Години след това, когато снимахме Сървайвър, и когато участниците гладуваха пред очите ми, аз наистина им съчувствах. Когато подписвах договорите за предаването изобщо не подозирах, че ще се сблъскам с това. Просто не бях помислил, че ще гледам хора, които се мъчат от глад, а аз нищо не мога да направя. Това беше най-трудното нещо за мен по-време на снимките. На сутринта бананите бяха почти узрели и беше денят, в който тръгвах за Банкок – при парите, яденето и приятелите. Изядох всичките банани и леко се окопитих. Стегнах си багажа и исках час по-скоро да тръгна за летището. Така и направих. Хванах влака с последните 16 рингита. Във влака се замислих за цялата история. Тогава за първи път си помислих, че искам да напиша книга за моите приключения. Оттогава минаха години и чак сега се осмелих да започна да разказвам тези преживявания. Много приятно ми стана, като се сетих, че в самолета ще ми дадат да хапна. Може би пиле или рибка, с питка и масълце, пък и десерт може да има. Качих се на самолета и излетях. Нищо не ми дадоха освен вода. Самолетът беше на нискобюджетните компании. Както се казва, от евтините билети. Това го бях забравил, но не развали моето настроение. Толкова се радвах, че всичко свърши, че този кошмар отмина. Наистина е така в живота и може би това е най-хубавото нещо в него, че всичко, дори и най-лошото нещо, отминава и се забравя. Това е нещото, което и до днес ме крепи, и се сещам за него в трудни моменти. Всичко отминава.

„Хубаво е да имаш място, където да се върнеш, и някой, който да те чака”

КРАЙ.

22.03.2018                                                                                                     Владимир Карамазов ®