Обиколка на Мароко – част 1 15 февруари 2020

Преди да тръгнете за Мароко, трябва да се подготвите психически и да сте готови да се сблъскате с фрапиращи факти. Трябва да сте подготвени за манталитета на мароканците, който  меко казано е неприемлив за мен. Арогантни и агресивни са, без да се церемонят. Превърнали са всичко в печелене на пари и смятат, че за всичко си длъжен да платиш, като поглед, място, тротоар. Ходил съм в много страни, в които народът е с различна култура от нашата, крайна и стряскаща за нас, например в Индия, Пакистан, Камбоджа, Китай. Сблъсквал съм се там с всичко, но като мароканците втори няма. Разбира се, говоря от свое име и за други това може да не е така.

И след този хейт увод, започвам с разказа. Харесах тази страна преди много време, от една книга за топ дестинациите в света. Навсякъде е представяна с град Маракеш и площада Jama El f’na. Някаква лудница ми се струваше и тази лудница ме привличаше. Другото нещо, което ме предизвикваше, беше град Казабланка. Името, филмът, океанът, ми се струваха екзотични и будеха любопитство. Та през ноември 2019 г. дойде ред и на Мароко. Реших за 12 дни да обиколя почти всички важни градове. Наредих в последователност Маракеш (Marrakech), Есауира (Essaouira), Казабланка (Casablanka), Фес (Fes), Чефчауен (Chefchauen), Танжер (Tanger), и за разкош се върнах през Малага и останах там един ден. Като наредиш толкова много места за толкова кратко време, трябва да се знае, че всичко ще е на много забързани обороти и това в никакъв случай няма да бъде почивка. Но обичам такива трипчета и тръгнах.

Ще се опитам да ви разкажа за всеки град чрез моите преживявания и моя поглед. Не казвам, че това е последна инстанция. Всеки усеща местата по света различно. Започвам с Маракеш.

Интересен град е, но от най-туристическите. Местните са овълчени за пари и всеки гледа да ти пробута нещо, да те накара да влезнеш в неговото заведение, да ти поиска пари. Да ти поиска пари за всичко, дори и че е попаднал в снимката ти. Едно непрестанно дърпане и офериране. За мен много досадно. Пазарите им, така наречените Медини, са най-посещаваните. Там може да видите всичко, но за да купиш нещо, трябва да преминеш един процес на пазарене, който продължава от 10 до 15 минути.

Ако имате нерви, пазарувайте. Това, което направих аз, и което наистина ми беше интересно, е, че кривнах от туристическите пътеки и отидох в квартали, в които дори се учудваха, че съм там с фотоапарат. Там видях как живеят, усетих истинската атмосфера на града. Уличките на тези квартали бяха много малки, пресичаха се и образуваха лабиринт. Един местен ми каза, че една от техните джамии в този ден е отворена за посещение. Почна да ми обяснява къде се намира, но как можеш да обясниш на чужденец как да премине този лабиринт. Изглеждаше свестен. Беше с моторче. Накрая ми каза, че ще ме закара. Вързах се и се качих. С бясна скорост даваше газ по тези тесни улички, а аз след  четвъртата загубих ориентир. Все повече се изгубвах и все повече си давах сметка, че става опасно. Истината е, че само с апарата ми ще живеят сигурно месеци. Усещах как след минути ще съм разфасован в някое мазе. Помислих и скочих от мотора. Той започна да крещи, аз бягам, той с мотора зад мен. Наврях се в една уличка, в която моторът не можеше да мине. Избягах и последваха може би 30 мин, в които се лутах в улички без изход. Накрая излезнах. Разказвам го, защото е добър повод да ги опиша мароканците. Лукави и хитри. Дори и да предложат елементарна помощ, да ви покажат например някое кафе, след това ще вървят до теб да им платиш за услугата, като те определят цената. Не им ли дадеш пари, стават агресивни.

Аз харчех парите си, за да ми позират. Преди да ги снимам, се пазаря колко ще струва, плащам и след това снимам. Все едно е някаква професия. На легендарния площад  Jama El f’na е постоянна тарапана. Вечер става нещо като сборище от подвижни ресторанти. В огромно количество. Минеш ли от там, ще те дърпат и бутат, само да седнеш в тяхното заведение. Естествено, аз се настаних около фургона с най-много хора. Наистина беше уникално пиршество от морски дарове. Пълна свинщина обаче, защото храната е в някакви хартии, без прибори, ядящите са плътно един до друг, дори едната вечер този до мен редовно си взимаше от моите калмари, защото те буквално с неговите бяха общи. Маймуни, гадатели, самодейци, килими, лампи, гълъби, народ… Една страшна каша от всичко, което ви дойде на ум.

Колкото до полезната информация за града. Може да изберете между хотел и риад. Трябва да вземете едно от двете, възможно най-близо до центъра. Целта е да прескочите такситата. Те са без апарати и всичко е пазарлък, като се започва от доста дебела сума. Такситата са много и може да тръшнете вратата на един и да отидете при друг, там отново ви чака пазарене. Ако ви се занимава с този процес няколко пъти на ден, си вземете място за спане и по-далеч. Риадите са техни кооперации, превърнати в място за гости. С малко стаи, но много уютно и тихо място са. Моят риад беше в центъра на медината. Топ локация.  Дотам кола не можеше да стигне и влачих куфарите в най-голямата лудница. Недостатъкът на тези риади е, че се намират някъде в медината, и да ги намериш е меко казано трудно. Google maps не работи. Не разчитайте на телефона си. Може предварително да се уговорите да дойде човек от риада и да ви заведе. Това е най-доброто решение, защото 100% ще се загубите и ще опрете до услугите на „любезните“ мароканци, които ще ви заведат, но после ще следва стабилен пазарлък за услугата. Има много забележителности в града, като галерии, паметници, исторически места, но там е целокупният турист.

Един от дните си наехме кола (в риадите и хотелите предлагат всички туристически услуги), за да отидем до град Есауира. На около 200 км от Маракеш и пътят до там е магистрала. По пътя се натъкнахме на една тяхна атракция. Арганови дървета, на които има по клоните кози. Като видиш тази гледка, си казваш що за тъпотия.

Слезнахме, естествено, че дойде човек с шапка, който ни даде цена ако искаме да снимаме. Обясниха ни, че тези кози са се качили сами на дървото заради аргановите листа. Но като приближих, видях, че те стоят като препарирани, не ядат никакви листа и под копитата им имаше нещо като поставка от клони. Другото, което ме учуди, беше, че са разположени много красиво, като топки на елха. Загрях. Тези местни люде се гъзят по дървото и качват коза по коза. Така сътворяват мега атракцион, на който никой турист не може да издържи. Колите спират една след друга, козите си висят, а парите текат като река. Та и ние като всички. Поснимахме, платихме за луна парка и тръгнахме.

Есауира е морско градче, което има огромна плажна ивица, много хотели, ресторанти.. Курортен град, който ми се стори друга планета. Имаше европейски дух и океанът създаваше хубаво ваканционно настроение. Разгледахме стария град, но в далечината видях огромно ято гларуси. Толкова много, че се зачудих какво става там. Оставих моите приятели в един ресторант и тръгнах натам. Оказа се, че това е рибарско пристанище и малки и големи кораби се връщат с улов. На място разфасоват рибата, има пазар и малки обекти за храна. Не знам как да нарека една скара с два стола до нея. Посочваш рибата, той я пече, и ти ядеш в лудницата от хора, риба, чайки и кал. Аз съм ентусиаст и седнах в такъв хранителен обект. Това пристанище беше като от филмите. Шум от пазарене, викове на моряци, които прибират мрежите си, яко птица и миризма. Снимах много. Направих няколко кадъра, които влизат в моите най-добри за вечни времена.

Много ентусиазиран си тръгнах, защото това беше място, точно такова, заради което обичам да пътувам – различно, живо, истинско и автентично. На връщане ме преследваха едни с тави кекс и сладки, но не какви да е… Не си купих.

Останах още няколко дни в Маракеш. Снимах, карах се с хората, пазарях се и така. Имам една лоша физиономия, за която се сетих и използвах в подобни държави преди. Тази физиономия парира значително набезите към мен като бял турист. Та сложих я и нещата се поуталожиха.

Следващата спирка беше Казабланка. Много разчитах на този град. До там щях да пътувам с влак. Представях си мароканското БДЖ много атрактивно за снимки. Кокошки по главата ми, пушек от цигари и слънчеви лъчи, пробиващи дима. Хора, налягали по земята на чували, в цветни дрехи… Но нищо такова. Първа класа, удобство, тишина и никаква фото атмосфера. Но иначе като превоз наистина удобно, а и наблюдаваш Мароко. Бързо стигнах, около 4 часа беше пътят. Казабланка е много различен град. Високи сгради, бетон и червените цветове от Маракеш се замениха със сиви. Имах проблем с такситата на гарата, както се досещате, за пари, и по-точно за пазаренето около договарянето, за което нямах нерви в този ден. И заради това прекарах около час на тази гара. Накрая един човек с разбита кола, но с апарат, без да се пазари ме качи. Отново имах резервиран риад и отново по средата на тяхната Медина. При слизането от таксито на главата си имах двама, които предложиха услугите си да ме заведат. Примирих се, защото не ми се мотаеше часове в кръг из уличките на пазара, и едното момче ме поведе, като предварително му дадох пари. Риадът беше точно на 20 метра от нас, но да е по завъртян път и да си оправдае парите, ме прекара през различни по-дълги обходни улички. Че ме е прецакал разбрах по късно. Та, настаних се, взех апарата и тръгнах към океана. Много е хубаво, че фотографията е един по-хубав свят. Няма пазарене, няма гадория. Океанът се чуваше от далече, защото беше бурен, с огромни вълни. Но тъй като беше отлив, вълните бяха като далечен много красив фон. Прекарах около 4 часа в снимки, които ми минаха като няколко минути. Ивицата в Казабланка е много дълга и е от двете страни на една от най-големите джамии в света – Hassan II Mosque. И от тук имам няколко незабравими кадъра.

В Казабланка има много кафенета, почти на всеки ъгъл, в които си пият спокойно само мъже на всички възрасти. Беше ми много кеф да пия хубаво кафе сред тези хора и да ги оглеждам. Любопитни ми бяха, защото са различни. Точно там осъзнах, че има много мароканци, които за разлика от тези, които най-често срещам, са достойни и симпатични хора. Хора на положение, хора с възможности. Никой от тези не тръгна да се пазари с мен, нито да ми досажда. Имат и много хубави, обикновени, но много вкусни ресторанти. Интересно ми е да експериментирам и да сядам на типично техни места за хранене. Те са нетипични за чужденците, но винаги съм оставал очарован от това, което ям, и от обслужването. Луксозните ресторанти не са ми интересни. А и в тях по-скоро се отдалечаваш от реалността, заради която бях в Мароко. На втория ден отново тръгнах из пазарите им за лов на кадри. Е, там срещнах тази жена, която припокриваше моите представи за човешкия образ на смъртта. Тя вървеше бавно, кожата й беше покрита с нещо бяло, робата й беше от питон албинос. Открояваше се на улицата, а хората не й обръщаха внимание. Аз бях в шок. Почнах да я снимам и преследвам. От тези часове се роди историята „Смъртта се разходи в Казабланка”. Беше запомнящ се момент в моя фотографски живот. Бях много доволен и се отправих към следващия град с много снимки и много впечатления. А, забравих да кажа, че в Казабланка се отбих в МОЛ. Мразя тези здания, но нещо ме привлече. От този мол си купих парфюм – перлата на Саудитска Арабия – „Abdul Samad al Qurashi“.

Голям кич като жест от моя страна. Но парфюмът беше страхотен. Ако ме срещнете някой път по улицата и леко ви дойде до зъбите миризмата, която се носи като зелен облак около мен, да знаете, че съм с него.

Стегнах багажа и тръгнах отново с влак към Фес.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

 

текст – Владимир Карамазов

снимки – Владимир Kарамазов за #кaramazovfoto

 

15.02.2020                                                                          Владимир Карамазов ®