Обиколка на Мароко – част 2 16 февруари 2020

Стегнах багажа и тръгнах отново с влак към Фес.

Отново кратко и удобно пътуване с мароканското МДЖ, без интересни неща за снимане. Знаех за Фес, че е красив град и Медината била най-трудно проходимата за чужденците. Истинско предизвикателство по ориентиране и почти 100% вероятност за загубване. Таксито ме откара до мястото, в което щях да пренощувам. Препоръчвам го горещо, защото беше много хубаво и уютно риадче. Казва се DAR D’OR FES. Намираше се точно на единия вход (врата) на пазара. Няма да скрия, че бях надъхан и със самочувствие с ориентацията и нямах търпение да го докажа. Оставих куфарите, взех апарата и се гмурнах в медината във Фес. Жестоко се издъних. Наистина, точно когато си сигурен, че си на прав път, срещаш стена, или пътят, който си взел за твоя, те изкарва на място, от което не можеш да мръднеш. Беше истинско предизвикателство. Няколко пъти излизах на разни места и хващах такси да ме върне в изходна позиция. И пак пробвах и пак не успявах. Пинизът беше да обиколиш пазара по улицата, която го заобикаля, така няма как да се загубиш, но този обходен път е дълъг километри. Като си харесах място, на което случайно попадах, шансът да се върна на същото беше минимален. Борех се с улиците. Градът иначе е страхотен, като в приказките. Стъпаловидно разположен, отстрани изглежда внушително. Видях, че има един хълм с развалини, от който се вижда целия град. Реших да отида на изгрев слънце. Така и направих и в 05:30 ч. бях на хълма, сам в тъмното, а пред мен Фес, все още спящ. В 06:00 ч. се започна нещо невероятно. Не че не знаех, но да го чуеш е хем стряскащо, хем впечатляващо. От всяка една джамия започнаха сутрешните молитви през мегафони. Така се получи страшно силен шум, излизащ може би от 30 джамии. В никакъв случай не би могъл да спиш. Настръхнах, защото в такъв момент виждаш преимуществата на нашата страна. На това какво е да си свободен (за добро или лошо). Тези песни за мен бяха метафора на строя, на законите, на това, че човек е нещо дребно, което трябва да се подчинява, че религията диктува правилата, и е толкова силна, че си длъжен да се съобразяваш. Това продължи около 15 минути. След тях градът се събуди. Точно тогава от нищото се появи мароканец с една торба. Да ви кажа, стреснах се, но и той от мен. Каза, че го гони полицията, защото продава килими нелегално, и е минал път от 200 км пеш, за да дойде. Остави чантата до мен и отиде да се помоли. Едва ли е бомба, защото цяла бомба да я жертва за един турист не си струва. Но някак отидох встрани от чантата.  На развиделяване му видях лицето. Направи ми впечатление носът.

Типичен египетски нос. Почна да ми разправя за трудния си живот, че ако днес не продаде един килим, жена му ще го мъмри, защото детето му оставало без учебник. Той говори, а аз мисля как да го снимам. Реших, че ще купя килим (който изобщо не знам какво да правя) и той няма къде да ходи. Купих, и снимките започнаха. Той беше много всеотдаен, дори ми предлагаше състояния, пози и места на хълма с по-хубавите гледки. Този половин час беше страхотен. Направих няколко кадъра, с които се гордея. Но по-важна беше срещата с този човек. Къде другаде ще срещна такъв човек в това време, ако не беше фотографията. Остатъка от деня прекарах из забележителностите на Фес. Ходих до супер миризливата кожена фабрика, до една джамия… Да знаете, че мен много не ме интересуват забележителностите и не се интересувам от историята им и значимостта им. Интересува ме атмосферата и хората на града. Още няколко пъти се загубих, няколко пъти отсядах в техни ресторантчета, като ги избирах само по това в тях да има местни хора, не туристи. Намерих един хотел, който си го заплювам, ако посетя града още веднъж – казва се Palais de Fes

До следващата спирка щях да стигна с автобус и тя беше красивия син град в планината Чефчауен. Интересно пътуване, но не точно такова, каквото си го представях. Винаги искам да има кокошки около главата ми, да е прашно и мръсно. Така биха станали страхотни кадри. Но реалността е климатик и луксозен, цивилизован рейс. Около 4 часа беше пътуването. Като пристигнах, се случи първата голяма греда. Така нареченият хотел се намираше на върха на града. Той е разположен по билото на планина. Трябваше да се изкачат стълби, горе-долу почти колкото стълбите до паметника на Шипка, с куфари. Беше ужасно гадно. Като стигнах, ме посрещна местен човек, леко гангстер. Започна да ми говори нещо за Booking.com, но веднага разбрах, че иска да направи шашма и да не им плати полагащия им се процент. Въведе ме в къщата и паднах. Това не беше хотел, а къща на хора, които са се изнесли преди минути. Кофата пълна, леглата пооправени на бързо, чаши по масата. Ок, казах си, ще е интересно. Дадоха ми ключовете и тръгнаха. Леглото, в което трябваше да спя, като че беше топло от човек, току що станал от него. Еми не съм ходил в казарма, така че това ще е каляване на гнусливостта ми.

Градчето е красиво, но зверски туристическо. Толкова, че не можеш да кривнеш в нетуристически пътеки. Някакъв ад. Намазали всичко в синьо, защото са видели, че това привлича туристите. Със същия успех бихме могли да намажем родопско село в розово и да го превърнем в мега туристическа атракция. Извинете ме за тона, но доста съм пътувал и мога да преценя истинското и нарочното. Като видя вече подобни места и дълбоко се разочаровам. Това, което ми стана интересно, бяха децата, които се криеха от туристите в малките улички. Започнах да ги преследвам. Видях едни момичета да играят на един покрив. Качих се на едно дърво и почнахме да се пазарим, полу-викайки, да ги снимам. Не искаха. Кикотеха се и заставаха в гръб нарочно. А зад тях беше чуден залез. Виждах кадъра, но те упорито не искаха да застанат. Бръкнах в джоба и извадих всички стотинки. Метнах ги на покрива. Те се стрелнаха и започнаха да ги събират. От този момент станаха по-отзивчиви.

Започнах да показвам на едното как да застане и къде да застане. Исках да е в профил. И изведнъж тя застана на точното място в добър профил. Много се зарадвах. Слезнах от дървото и седнах на едно стъпало пред къщата им да разгледам кадрите. Оп, зад мен се появиха момичетата, с които се борех може би час, а с тях и майка им. Показах им кадрите и те останаха силно впечатлени. Майка им ме прегърна. Хубав спомен! Прекарването в този град беше нещо като ходене из улиците на стария град в Пловдив или в Несебър. Автентичността на малкото градче, сгушено в планината, я нямаше. Другото нещо, за което не бях подготвен, беше студа. Бях само с тениски и къси панталони, а там сутринта беше 8 градуса. Проблем, с който трябваше да се справя някак. Вечер си лягах в леглото, което беше стоплено от някой друг.  И така за синия град. Ядох пиле, купих си черга (единствената стока, купена от Мароко, килимът на мароканеца от Фес не се брои, защото беше по принуда). Но нищо общо няма този град със снимките, които виждате в интернет. Дори и моите са леко лъжливи заради ракурси, композиция и цветове.

Последният град беше Танжер. Това е моя град. Той е страхотен. За мое съжаление само преминах и преспах в него. Оттам трябваше да си хвана ферибота до Испания. От Чефчауен до Танжер пътувах отново с автобус. Пристигнах по залез и видях точно нещото, което харесвам. Екзотика и цивилизация в едно. И към тях океан. Огромна пешеходна улица около океана, пазари, хора, магазини, история. Дори и магазин на Canon!!! Отседнах в невероятна къща за гости, собственост на французойка. Беше на върха на висок хълм, локацията много добра, а уютът, който предлагаха, беше на ниво. На покрива се разкриваше страхотна гледка във всички посоки на града. Атмосферата му беше нещо като екзотичен Париж. Мястото се казва Dar Sami. Пристигнах късно, а тръгнах рано. В най-хубавото място за мен останах най-малко. Собственичката на хотела ми спретна страшно вкусна закуска. Поснимах Танжер в сутрешните часове и тръгнах. Това е град, в който задължително ще се върна.

Накрая ще кажа нещо за пътуванията, сигурно сте стигнали сами до тази мъдрост. Много е важно да се пътува, ако имате възможност го правете, защото само така един човек може да се обогати истински, да си даде сметка за много неща, да се смири и да стане по-щастлив. Разширяването на мирогледа е основно и важно нещо. Само така ставаш широкоскроен. Когато видиш много, имаш възможност да сравниш, и то от видяното, не от чутото. Аз се чувствам богат и то заради моите пътешествия. Те са ми дали наистина много.

 

текст – Владимир Карамазов

снимки – Владимир Kарамазов за #кaramazovfoto

16.02.2020                                                                       Владимир Карамазов ®