Хобитата ми 24 декември 2017

Това е огромна част от моя характер. Винаги съм се вманиачавал в определени неща и докато не стана много добър в начинанието не се отказвам. Всъщност това са моите хобита. Половината ми живот е зает с тях. Колекционирах всичко. Това не беше просто колекциониране, а страстно преследване. Преминаваше се през ревове, отчаяния, лъжи и измами, през пресмятане и чертаене на схеми с една единствена цел – да добавя още един елемент към колекцията си. Имах различни мании през годините – започнах с играчки от шоколадови яйца, цигарени кутии, LEGO  играчки, колички, войници, за да премине „плавно“ към животни (морски свинчета, хамстери и РИБИ).

С рибите преминах в следващата възраст и там нещата станаха страшни. Зарязах дреболиите и започнах да проявявам размах и мащаб. Започна се с един аквариум, после станаха три, след това – пет и накрая – тези пет плюс  един полубасейн аквариум, който побираше 1 тон вода. Записах се в кръжока по акваристика в училището, за да си взимам назаем някоя и друга риба. Исках да отглеждам и развъждам най-капризните и трудни риби, мерцедесите на акваристиката – Дискусите. И то не заради финансови облаги, а за да покажа, че мога да покоря този труден връх. При тези риби има много компоненти, които трябва да съвпаднат: за да направят двойка, трябва да се харесат, за да се харесат, трябва да живеят в петзвезден апартамент, а да се направи такъв не беше никак просто. Накрая аз имах 4 двойки, които снасяха хайвер почти всяка седмица. Това постижение се случи точно, когато ме приеха във ВИТИЗ. Обучението там изискваше обаче да зачеркна досегашния си живот и да започна нов. Прекарваш в репетиции и часове по 12-14 часа всеки ден. Трябваше да се сбогувам с моите аквариуми. Защото изкуството надделя. Дойде денят, в който всичко създавано с години в сферата на акваристиката, напусна моя дом.

И вече на дневен ред беше следващото мое хоби, което смело мога да кажа, че и до днес остана нещо като хоби, за което съм много щастлив. Моята професия.  Дълго време прекарах само с театъра. Бяха трудни финансови години – бедни студентски дни, но важни за мен и за моята кариера. Дни на безкраен труд и преследване на мечти.

5 години по-късно дойде следващата мания – пътешествията. Започнах с банков кредит, който връщах 2 години. Заемът беше използван по предназначение – екскурзия до Индия, Пакистан и ОАЕ. Беше неописуемо удоволствие. След това пътешествие почувствах невероятно любопитство към света и това любопитство сложи началото на поредица от незабравими  преживявания в различни точки от света. Години наред работех за тези пътешествия. Това, което мога смело да кажа е, че точно те ми разшириха кръгозора, подредиха ми приоритетите и ме научиха да не мрънкам, защото видях че има и много по-лош живот от нашия. Те ме накараха да мечтая на едро – не за кола или къща, а за големи цели и стремеж към мащабен начин на живот.

В тези пътешествия дойде и дайвингът. В тази част от живота ми хареса да живея на ръба и ден за ден. В професията си доста се опарих с надежди по проекти, които е трябвало да се осъществят. Аз се палех, започвах да мечтая и планирам, но „сигурният“ проект изведнъж  пропадаше и аз доста страдах по изгубените възможности. И се научих да не влагам емоции в нещо, което не е започнало и да живея за мига, ден за ден. Така и се запалих по опасните спортове. И както се случи с колекцията ми с картинки от дъвки, сега аз исках да достигна върховете на дайвинга. Започнах със скалата на развитие и сертификатите започнаха да валят. Open Water Diver, Advanced Open Water Diver, Rescue Diver… стигнах до Dive Master, най-високото ниво в непрофесионалния дайвинг. Най-големият ми успех беше в Марсилия. Нещо, което ще помня цял живот и е пример как човек трябва непрекъснато да се доказва. Бях цял месец в Марсилия и исках всеки ден да се гмуркам в най-големия техен дайвинг център. За да стане това имах препоръка от моите дайвинг приятели от България – Христина и Росен, коита са професионалисти. Те познаваха собственика на този дайвинг център. Французите са много гадни копелета. Те не признават нищо освен френското. Аз имам сертификати на PADY, но те PADY не зачитат, защото си имат своя френска система – CMAS. Т.е. моите сертификати и моето ниво не бяха зачетени там – макар че имах най-високото, за тях аз бях начинаещ. И ако нямах препоръка, те нямаше да ме допуснат да се гмуркам. Но заради нея решиха да ме изпитат, за което не знаех. Баш шефът – стар морски лъв, изключително опитен водолаз нареди на двама негови подчинени да ме гмурнат и да ме изпитат. Тръгнахме аз и двама инструктори. Гмурнахме се и те почнаха със езика на водолазите да ми дават задания, които да изпълнявам. Аз естествено си знаех всичко. Пробваха всички мои умения. След 20 минути  изпит единият ми махна като ми показа дълбините. До сега бяхме на 18 метра. След броени минуто слязохме на 45 метра и пред мен се показа един от най-известните потънали кораби във Франция La Banon. Бях много щастлив, защото самите метри показаха, че съм издържал изпита. На другия ден в дайвинг центъра имаше около 50 човека. На таблото на стената бяха написани групите – 7-8 групи с по 6-7 човека във всяка. Не си видях името никъде в тези групи. Като се загледах по-внимателно, си открих името в единия ъгъл – беше заедно с името на собственика на клуба. Той мина покрай мен, като видя, че гледам таблото, ми намигна. Аз го попитах дали ще се гмуркам с него и той потвърди с глава. Следващите 10 дни аз всеки ден се гмурках с него, бяхме само двамата. ВИП гмуркане с  всички красоти и тайни места на Средиземноморието в тази част на Франция. Това за мен бяха незабравими дни и голямо признание. Бях се доказал пред този човек и той реши да ме награди. След това дойдоха гмуркания във Йордания, Сейшелските  острови, Филипините, Гърция…

Тогава във Франция реших да се сблъскам и с един друг спорт, който се оказа, че повече харесвам отколкото мразя. Моторите. Зарових се в главата ми и изскочиха спомени, в които много съм се ядосвал на луди мотористи. Но осъзнах, че не им се ядосвам, а им завиждам и затова съм гневен. Като се върнах от Франция си купих мотор. И както с дайвинга, се започна с всичко отначало – катастрофи, училища, нива , часове каране и усъвършенстване, литри бензин и пот. След първите щури години, в които правят неща, за които не искам и да се сещам, дойдоха по-разумните действия – усъвършенствах техниката си предимно на писти.

Помня, че на пистата в Серес бях стигнал до време, което беше доста добре за непрофесионален пилот, но за да го подобря и да завърша сезона с мой личен рекорд  трябваше да сваля още две секунди. Знаех как и имах само един опит преди зимата. Бях сигурен, че ще го постигна. Отидох с нови гуми, които обаче не бяха за температурите  през месец ноември. Този ден завърши със сериозно падане и двойно завъртане на мотора във въздуха, разминах се на косъм от падане на мотора върху мен и. Но пък си причиних разтегнато сухожилие на единия крак. Така имах какво да правя през зимата – възстановяване на мотора и на крака ми. Моторите все още за мен са голяма страст. Моля се цял живот да мога да карам, което май зависи изцяло от мен и от моя разум.

Моите хобита ме определят като човек. Винаги искам максимума от нещата, с които се захвана. Средно положение няма – или всичко, или нищо. Такъв съм си от дете и се надявам годините да не ме уморят и да си остана такъв винаги. Не искам да съм втори , за мен втори означава да си загубил.

Пожелавам на всеки да намери своето хоби и да бъде добър в него. Хобитата са толкова важни, колкото и работата ни.