Нощ на театрите – инициативата-приятел на театъра. 17 ноември 2018

Пиша този текст, за да направя една равносметка. За инициативата „Нощ на театрите“, която прави за театъра толкова много, колкото май никой друг не прави в нашата страна за това изкуство. Вече е на шест години.  Представлява нещо, не кой знае какво и в никакъв случай не е уникално – има много такива платформи в цял свят. В един ден от годината в театрите се играят не по едно, а по няколко постановки в нетипични часове и по всяко време на денонощието можеш да гледаш театър. Дори може, ако искаш да си направиш маратон и да изгледаш 4-5 заглавия. Готино е  и тук в България е факт, че това е единственият начин да стане това. В чужбина не е така. Там има представления навсякъде и по всяко време. Уникалното на тази инициатива е, че се вдига много шум около театъра. „Нощ на театрите“ е огромна рекламна кампания за театралното изкуство. Такава, каквато никой не прави в България. Мащабна, интересна, различна, модерна, ориентирана към младите. Към тези, от които театърът има нужда, а и те – от него (само, че не го знаят). Шуми около театъра месеци наред. Публиката в Нощта всяка година расте. Става наистина един празник на театъра, доста по-голям от Световния ден на театъра на 27 март. Всичко това се прави от две момичета и едно момче. Защо две момичета, които са професионалистки в областта, в която работят и са затрупани с отговорности и задължения, ще се захванат с нещо подобно, какви дивиденти имат? Вероятно много хора си мислят, че от тази инициатива се печелят пари върху гърба на театъра. Лично за мен нямам никакъв проблем да се възнагради  огромният труд, но реалността е друга. Тази инициатива се реализира с минимални средства. Тези средства са предоставени от Столична община, Министерството на културата и от компании, които помагат с малки суми, но  важни за реализацията на Нощта. Събират се не повече от 5-6 хубави месечни заплати. И трябва да стигнат за печат на книжки, за снимките на посланиците, с които се правят изложбите „Нощни персонажи“, за монтаж на клиповете, за инсталации, за всичко. Разбира се, че няма как да стигнат за такава мащабна рекламна кампания. Много от нещата са договорени на бартер, други се правят абсолютно благотворително. Хамалогията за такова събитие е огромна. Творческата агенция The Smarts, която помага на Нощта от самото начало, за пореден път безвъзмездно подарява цялата рекламна концепция, материали и идеи. Това струва много пари. Застават и много медии, с рекламно време и рекламни позиции – безвъзмездно. Компании като Метрореклама, които отдават рекламни площи в метрото и града, също подкрепят театъра. Защо? Защо се прави това, ако не е за пари? Трудно ни е да приемем, че има и други неща – нематериални и благородни. Че има хора, които са готови да поместят планина заради любовта си към нещо. Че от любов може да се направят чудеса.

 

Често пъти съм ставал свидетел на странни за мен неща от страна на театрите. За мен логиката е, че когато имаш огромни позитиви, не пречиш, а помагаш. Забравих да спомена, че организаторите не искат нищо в замяна, освен театърът да посочи с кои постановки ще участва и ако има желание да направи съпътстващо събитие. И тук идва тъжното. Голяма част от тези институции гледат скептично на „Нощта на театрите“. Какви са тези? Какво искат? Не отговарят на имейли със седмици, крият се, имат претенции и понякога – лошо отношение. Защо се случва това? – питам аз.  Защо сме толкова неблагодарни?

Понеже 5 години се занимавах с менажирането на компания в областта на театралното изкуство, знам откъде идва проблемът. На никого не му се върши нещо по-различно и малко по-сложно. И най-неприятното е, че е много удобно да е така. Да не се прави нищо! Когато някой направи нещо  повече, дава пример, че всичко е възможно и може да стане с малко повече работа и мисъл. Но, ако летвата се вдигне – трябва да се работи. Не всички театри са така, но повечето за съжаление са.  В „Три Беарс“ също показахме, че без администрация, кабинети и държавни пари, може да се постигнат огромни неща в българския театър и то с екип от четири човека.

 

Всеобщото схващане е, че театърът няма нужда от реклама. Аха, няма нужда? А някой дава ли си сметка, че в своето забързано ежедневие хората работят, борят се за оцеляването си, грижат се за деца и някак не могат да мислят постоянно за театър. Че дори и да искат да гледат дадена постановка, хората в своето забързано ежедневие забравят и някой трябва да им напомни, че  все още се играе и „ти, скъпи зрителю, май искаше да я гледаш – заповядай, защото се играе утре вечер и може би ти си свободен”. Малцина са хората, които ходят на театър всяка вечер и за тях реклама не е нужна, но тези зрители са малко. Всички си мислеха, че когато с Юлиан и Захари направихме собствените си представления, те са пълни, защото сме звезди. Да, това ни помагаше, но залите бяха пълни, защото постоянно имахме комуникация, измисляхме различни начини да стигнем точно до тези забързани в своето ежедневие хора, които биха искали да отидат на театър и все не успяват. Ние се прокрадвахме в моментите на тяхното свободно време чрез постоянната реклама и го запълвахме с театър. Защото за това време „борбата“ е голяма – би могло да бъде запълнено с много други неща, които са агресивно рекламирани и които грабват вниманието им.

Много съжалявам, че живеем в това време, но живеем точно тук и сега. Какво да направим? И аз искам да няма интернет, а само изкуство, да ходя с бастун, цилиндър и карета в единствения Народен театър, да не ме заливат с продукти, информация. Наистина искам такова време, но то е отминало. Няма го. Трябва да можем да гледаме и съществуваме адекватно. Театърът струва пари и се конкурира за стоте лева, отделени от месечния бюджет за развлечение. ОК, няма да правим реклама и тогава тези 100 лв. ще отидат за мол, кино, ресторант… Театърът има нужда от огромна реклама. Само така ще може да се пребори с всичко около него. Единствената такава адекватна реклама идва от тази инициатива. Нека да ѝ се радваме, защото тя е най-добрият помощник и приятел на така обичания от нас театър.

Въпреки трудностите Мария Панайотова, Катерина Миланова и Стефан А. Щерев продължават да се борят с действителността в българския театър и въпреки нея правят всяка „Нощ на театрите“ все по-голяма и по-запомняща се. Докога ли ще имат сили? Дано да имат, защото българският театър се нуждае от рекламна кампания за самия него.

 

 

 

Текст – Владимир Карамазов

Снимки – Нощ на театрите

 

17.11.2018                                                                                         Владимир Карамазов ®