„Поетите“ на Interviewto – Интервюто 3 септември 2018

Част от проекта “Поетите” на “Interview.to”

Ако има нещо, за което се гордея, че съм българин, това са нашите поети. Защото са написали стихове, които недоумявам как са се родили. Oбрази от думи, които не знам как са измислени и които ме вълнуват. Те ми се забиват в главата и ги мисля дълго. Това за мен е изкуство в най-чиста форма.

Реших да напиша този текст, защото смятам за нужно да говорим за нещата, които не присъстват в сегашното ни съществуване, в нашето живеене през тези години. Ще ви разкажа за нещо, което не се случи, така както очаквах и исках, но все пак се случи – под друга форма. Става дума за проекта „Поетите“ на Interview.to и Диана Алексиева.

Преди време, когато с Юли и Захари действахме активно, пътувахме често до Варна, за да играем там и винаги измисляхме проекти, идеи и шантави неща, които реализирахме впоследствие. Та на едно от тези пътувания Захари предложи да направим рецитал. Стойностен рецитал с българска поезия. Каза, че видял в Лондон подобни поетични спектакли, направени от големите им актьори и че това е доста популярен формат на Запад. За да се представи поезията и да се засили интересът към поетичното изкуство. Запалихме се много. Започнахме да прехвърляме българските поети и разбрахме бързо, че това е чудесна идея. Хубави български стихотворения да искаш! След време имахме концепция за този рецитал. Ние тримата с оркестъра и на сцената на Софийска опера и балет. Спектакълът щеше да е разделен на няколко части – любовна лирика, революционна поезия и съвременни стихове. Започнахме да го правим, да водим преговори, да събираме пари и да привличаме хора, с които да го реализираме. Бяхме стигнали до финала и всичко се обърка. Няма значение какво стана, важното е, че тази наша идея пропадна. Дали ми е мъчно? Да, винаги ще ми е мъчно за този проект.

Преди може би година във фейсбук видях видео на Теодора Духовникова, в което тя рецитирaше „До моето първо либе“ на Ботев. Помня, че замрях. Гледах го няколко пъти. Видях, че Диана Алексиева го е направила  в неин проект. После погледнах колко хора са го гледали и наистина това ме покоси. Бях сигурен, че това е нещо, което липсва на хората, липсва им поезията и животът, представен в красиви думи. Не го осъзнаваме, но това е така. Замислих се колко много сбъркахме, че не го направихме този наш рецитал. Казах си, че поне Диана е намерила формата и начина да представи българската поезия по въздействащ начин. Обадих се на Теди да ѝ кажа колко много мe е впечатлило изпълнението, но тя ми беше много сърдита. Била ми звъняла да го гледам предварително и да споделя мнение. Не съм ѝ вдигнал телефона и тя побесняла. Разказа ми, че Владо Пенев е участвал преди нея. Гледах и него и много ми хареса. Зарадвах се на Диана, че прави това, че се е сетила и че му е намерила формата и мястото.

Веднъж Диана ми се обади да ме покани и аз да изпълня едно стихотворение в този проект. Признавам, че постъпих егоистично. Отказах. Не можех да преглътна неслучилата се наша идея и не исках да участвам в нещо подобно. Тогава така го чувствах. Малко след това и Юлиан изпълни стихотворение – на Христо Фотев. Не обърнах особено внимание, когато ми го каза. Видеото  излезе, гледах го и ме впечатли ужасно много. Ето какво написах като пост във фейсбук за него тогава:

„Това е Юлиан такъв, какъвто всъщност е. Пази строго тази своя същност. В малкото моменти, в които я показва, на мен ми се доплаква и му прощавам за всичко. За мен това изпълнение е едно от най-хубавите му неща в професията. Едно е сигурно, че като го гледате, ще се замислите, след малко ще го пуснете пак, ще връхлетят спомени в главата, после нищо чудно пак да го гледате. И в нета може да чукнете за други стихове на поета, че може и книга да ви се прииска да вземете. Това е то изкуството. Нещото, което те кара да мислиш и да се вълнуваш!“

Когато го гледам, си мисля, че това е Юлиан, когото искам да познавам. Преминахме през много събития и перипетии с него през последните 15 години. Взаимоотношенията ни лъкатушат като малък рибарски кораб в бурния океан. За малко да изчезне този кораб в големите вълни, но нещо го спасява и въпреки всичко продължава да плава. Да, не е в спокойно море, но плава. Някак си плава. И всичко това са размисли, след като отново гледах „Наистина ли си отиде лятото?“ – едно стихотворение.

Диана Алексиева е деликатен и много ценен човек. Никога няма да ти досади и винаги знае кое, колко и докъде. Повече не ме е карала да участвам в „Поетите“. Летвата с Владо, Теди и Юли беше вдигната високо и се страхувах от мисълта да го направя и аз. Но една вечер реших, че го искам. Не знаех кое стихотворение да изпълня, но знаех, че искам  да участвам в този проект. Обадих ѝ се, тя се зарадва. Трябваше ми седмица да избера точния текст. По това време по други причини се чух с театралния критик Аве Иванова – най-острото перо у нас. Реших да я питам кое според нея е най-хубавото българско стихотворение. Тя категорично заяви – „Жената Мария“ на Борис Христов. Не бях го чел, но се влюбих в него. И решението беше ясно. Намерихме локация и го заснехме. Признавам си, че като го гледах за първи път, ми се стори ужасно скучно и незначително. Сравнявах го с предишните изпълнения. Не се сдържах и го изпратих на близки приятели. Всички го харесаха. Аз все още не мога да го възприема. Но важното е, че още едно българско хубаво стихотворение го изтупахме от забравата и го представихме в социалните платформи на нашето време.

Нещото, което също ме провокира да напиша това, е един коментар, който прочетох:

Galina Mavrodieva: „Аз на това рева. Винаги. И още не знам защо. Ей тъй. Рева. Сигурно го свързвам с нещо. Но все рева. Откачалка. Не знам защо ми мирише тоя текст на нещо познато. На круши и дюли, и стар гардероб, те крушите и дюлите наредени отгоре. На някакво очакване. И на гъдулка. На самота и някакъв тъжен вятър. Откачалка, казвам ви.“

Впечатли ме, защото емоционалността на Галина я разбирам и аз мога да споделя подобно нещо. Поезията ми действа така. Ще напиша подобно излияние за стихотворението на Христо Фотев:

Владимир Карамазов: „Като го слушам, си мисля за неосъществените от мен неща, за любовта, която загърбвам и подминавам. Давам си сметка, че времето изтича и много скоро ще е изтекло. Че ще се обърна и ще осъзная, че няма да има време за изпуснатото. От това не ми става добре. Сещам се за морето, когато бях малък и всичко беше някак по-лесно, по-безгрижно. Как с брат ми събирахме бадеми в Дружба. Как един ден и животът ще изтече и тогава дали ще съм живял, дали ще съм намерил същността. Рева. Да, мъж съм, но рева. От малък съм такъв. Когато нещо ме вълнува – плача. Не искам някой ден да си задам въпроса „наистина ли си отиде животът?”. Искам аз да контролирам това, да направя всичко, което желая и тогава да дойде краят и да кажа: „Да, вече лятото може да си отиде“.

Не съм лигльо, просто признавам това, което според мен изпитва всеки, като чуе хубава поезия. Просто малко се осмеляват да го изрекат. Защото времето е такова – скрито, тайно и никой да не разбере какво чувстваме и мислим. Да сме по-cool.

Вижте какви емоции пораждат нашите поети.

 

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за #Karamazovfoto

Посетете и сайта на Диана Алексиева – interview.to

03.09.2018                                                                                                   Владимир Карамазов®