“Идеалният мъж” – постановката, с която пораснах 4 февруари 2019
На 10 февруари ще изиграем „Идеалният мъж“ за 150-ти път. Хубав юбилей и повод да разкажа за постановката. За тези 12 години, през които я играем. Случиха се много ярки събития около нея, натрупах самочувствие покрай пълните салони. Но да започна.
Във ВИТИЗ се изучава Оскар Уайлд заради словото и бързината. В Академията много се говори за това как трябва да се играе този автор. За студенти, които още не са овладели изразните си средства, Уайлд е много труден. Едно от изискванията е т. нар. „фехтовка със словото“. Така ловко и бързо трябва да говориш този сложен текст, че зрителят да остане с впечатлението, че се дуелираш с думите. Правят се много упражнения с откъси от пиеси, но те са по-скоро неуспешни опити. Като си студент, Оскар Уайлд ти се струва много висока летва и усещаш, че трябва доста опит да натрупаш, за да се „добереш“ до нея. Задаваш си въпрос „какво ще правя, ако завърша и веднага ме разпределят в пиеса на Оскар Уайлд“. Бях си отговорил на този въпрос така: „ще се мъча и ще се боря, но ще го направя.“
Телепортираме се пет години след като съм си задал този въпрос и вече съм в трупата на Народния театър. Изиграл съм доста неща за тези пет години като професионален актьор. Чува се в театъра, че френски режисьор ходи тайно и гледа представления, за да си избира актьори за пиеса на Оскар Уайлд. Такъв съм, че се провокирам от страховете си и се хвърлям с главата напред към тях. Не знаех дали ще ме вземе, но го исках. Не след дълго бях разпределен в главната роля в „Идеалният мъж“ – една от най-хубавите пиеси на Оскар Уайлд. Директно в дълбоките води на сценичното слово. Репетициите с режисьора Тиери Аркур бяха страшно интересни и спокойни. Той като човек, израснал извън България, обръщаше внимание на много интересни неща. Помня, че искаше да ходим изправени. Сподели наблюдението си, че в България масово ходим прегърбени. Попита ни защо това не го учим в училище. Прегърбеният човек изглежда без самочувствие, свит и непредставителен. Англичаните са горди, изправени и с осанка. Постоянно ми правеше забележки да се изправям. Реши проблема генерално. Сложи на всички актьори корсети с метални пръчки, за да ни държат изправени. Признавам, че на третата година го махнах, защото не можех да дишам. Но останалите актьори ги носят до ден-днешен. Тиери знаеше много за висшето общество. Познати му бяха маниерите, етикетът, обноските. Голяма част от живота си е прекарал в Лондон. Много хубаво ни обясняваше как да стоим, как да се държим. Дълго усещах как момчето от Илиянци не позволяваше да се появи лорд Горинг. За момчето от квартала бяха странни и далечни маниерите на висшето лондонско общество. Някак не се получаваше. Шоплъкът надделяваше. Но Тиери беше нагледен пример. Той има осанка на лорд, играеше много добре. Просто реших да го имитирам. И с напредването на репетициите лордът започна да пробива черупката на софиянчето. Костюмите помогнаха много. Корсетът – също. А след грима и прическата, спокойно можех да кажа, че дори аз видях друг човек, който може да е израснал в Илиянци, но животът му е преминал в някой богаташки замък около Риджънт стрийт.
Със словото беше борба. Първата трудност беше да науча този огромен и сложен текст. Тънкостта и майсторството, към които се стремях, бяха текстът да се поднесе в бързо темпо, с кристално изведена логика. Само тогава прословутият брилянтен хумор на Оскар Уайлд би излязъл. Не трябва да се психологизира, да се правят вътрешни паузи, най-малкото да се сече крилата фраза. В текста има много виртуозни фрази и изречения, пълни с хумор и голяма мъдрост от живота. Трябва да се казват като нещо нормално, без да се акцентират, само тогава излизат и публиката ги улавя. Говориш ли бавно, с паузи, смисълът се загубва, текстът става тежък и публиката спира да го слуша. Ключът е в лекотата, темпото и чувството за хумор. Лесно казано, но много трудно изпълнимо. Помня, че стоях часове наред вкъщи, след репетиции и повтарях текста. Хващам абзац и го повтарям 20 пъти, после – друг. Тренирах си устата и мисълта. Устата – в ловкост, мисълта – в бързина. Само така можеше да съм лек – когато не мисля за текста и тези 120 страници в съзнанието ми се превърнат в няколко изречения. Беше интересно, беше предизвикателство. Трябваше да постигна върховете на тази драматургия. Едно от много хубавите неща е, че в актьорския състав бяха страхотни колеги и приятели. Така нещата ставаха и лични. Всички дадоха максимума от себе си. Мария Каварджикова, Юлиан Вергов, Стоян Алексиев, Марта Кондова, Биляна Петринска, Милена Атанасова… Премиерата се превърна в голямо събитие за нас. Още нещо помня. След премиерата срещнах Крикор Азарян. Попита ме как е минало. Разказах му, той помисли и каза: „Ще имате много публика и ще го играете много години, защото българинът обожава Оскар Уайлд, дава му нещо, което му липсва, дава му възпитание и класа“. Времето доказа колко е прав и какъв познавач на театъра беше той!
В последните дни от репетициите на „Идеалният мъж“ ме поканиха на кастинг за водещ на Сървайвър. Помислих, че е скрита камера. Оказа се, че не е. Кастингът беше много голям с определена дата. Датата беше точно денят на премиерата. Нямаше друг начин. Часът, в който трябваше да отида, беше веднага след като изиграем представлението за първи път. Това страшно ме напрегна, но бях огромен фен на това риалити и такъв шанс се появяваше веднъж в живота. Не можех да го пропусна. Свърши премиерата, която наистина беше грандиозна с претъпкан салон, аплодисменти, щастлива публика. Усещах, че бях постигнал онова, от което се страхувах като студент. Вече бях актьор, който можеше да постига. Доказах си на самия мен много неща. В такъв момент човек е щастлив и изпада в еуфория. Адреналинът ме беше завладял. Влязох в гримьорната и ми звънна телефонът. Асистентката от телевизията ми каза да побързам, защото цялата комисия ме чака. Нямах време да се преобличам и къпя. С дрехите, грима и прическата на лорд Горинг отидох на кастинга за Сървайвър България. Когато Евтим Милошев и компания ме видяха в този вид, леко се шокираха. Те усетиха, че съм на черешата, аз им разказах за успеха от премиерата. Не знам дали е нужно да казвам, че в този момент бях в състояние да вдигна Витоша, че имах самочувствие, че не се притеснявах и бях уверен в себе си. Започна кастингът и направих неща, които в друго състояние не знам дали бих могъл. Взех им акъла. Мисля, че знаете как се развиха събитията след това. Гледах най-великото риалити в света – Сървайвър, от първия ред. Обиколих места, на които никога не бях стъпвал, натрупах огромен опит и се запознах с ценни хора. И всичко това заради представлението, с което ще имаме юбилей. Може би наистина нищо не е случайно. До ден-днешен Евтим Милошев разказва за тази първа наша среща.
Един от най-големите ми куриози в театъра също е свързан с тази постановка. В сцена с Мария Каварджикова както играем, на нея ѝ пада цялата рокля и остава по бельо. Много конфузна ситуация. Тя клекна веднага и я вдигна. Не знам как я закрепи и продължихме, но след 10 секунди пак падна. Тогава вече отидох аз да я закопчая и видях, че всички копчета са счупени. Призля ми. Това щеше да отнеме доста време. Подшушнах на Мария за проблема докато се мъчех да го разреша. Публиката усети, че се случва нещо извънредно. Започнаха да се радват. Аз се притесних, защото доста се забавих. Нещо суках, мушках и го закрепих. Почнахме с текста отново. И отново роклята падна. Публиката избухна. Отново започнах да творя. Казах на Мария, тайно на ухото, че ще се забавя, но ще го направя добре. Мария прикани публиката да пляска и под аплодисментите на 870 човека, аз започнах да връзвам роклята за корсета с връзките на корсета. Направих го. Публиката се взриви от факта, че успях. С Мария се целунахме под море от аплаузи и продължихме. Тази публика присъства на нещо, което беше само за нея, което показва, че театърът е едно от най-ценните изкуства. Той е само за хората, които са в залата – тук и сега, нещо изключително, единствено, неповторимо и ексклузивно.
Доста актьори се смениха в постановката. Моята партньорка Марта Кондова, която играеше Мейбъл Чилтърн, реши да поеме по друг път и напусна театъра. За мен това беше много неприятно. Често хората си мислят, че това е роля и аз бих могъл да я изиграя с всеки. Не е така. Партньорството е много важно. Особено за спектакли като този, в който ние трябва да се грижим за представлението, защото режисьорът го няма да прави забележки. Тогава много се разчита на съвестното присъствие на всеки от нас. С Марта се усещахме и си бяхме направили уютно времето, прекарано на сцената. Но тя си тръгна. Направихме кастинг за актриса. Явиха се доста момичета, но си избрахме Луиза Григорова. Тя тъкмо беше завършила НАТФИЗ. Заедно със Стоян Алексиев започнахме да репетираме с нея. Тя изглеждаше като крехко, скъпо бижу. Точно това ни трябваше. Луиза израсна пред очите ми. В началото голямата сцена я погълна. Казах ѝ, че трябва да се пребори с нея. Да се чува, да се забелязва. Луиза напредваше бързо и направи чудесна Мейбъл. Сега се чувствам добре и с нея. Радвам се, че толкова много напредна като актриса и че тази постановка беше полезно стъпало в нейното развитие. После влезе и Стефания Колева в ролята на Лейди Чилтърн, защото Биляна Петринска роди бебенце. Елена Атанасова напусна, замести я Жорета Николова. Имаше още смени на по-малките роли. Но въпреки всичко представлението го има и се играе.
През годините често съм усещал от различните ръководства на театъра леко пренебрегване на това представление. Отношение като към „ничието представление“. Винаги е оставяно на собствените си сили, без режисьор. Но през всички тези години това представление си го поддържаше най-вече неговият гениален автор – Оскар Уайлд. Той не би си изоставил рожбата, той се е погрижил за нея още когато я е създал. И трудно може някой да се пребори срещу това. Защото хората харесват този автор, защото той ги пренася другаде, дава им нещо, което им липсва. Тази постановка оцеля заради публиката. Публиката не пусна тази постановка да си отиде. Пълните 150 салона доказаха, че българският театър има нужда от Оскар Уайлд, ние доказахме, че можем да го изиграем и че никой не може да застане между публиката, актьорите и Оскар Уайлд.
Лично аз пораснах с този текст, случиха се големи неща в кариерата ми покрай „Идеалният мъж“ и вие – зрителите ще определите дали ще изиграем след 12 години представление номер триста.
Аз ви каня най-учтиво с притаен дъх да гледате един от шедьоврите на английската драматургия – пиесата „Идеалният мъж“ на гениалния Оскар Уайлд на Голяма сцена на Народен театър „Иван Вазов“. На 10 февруари.
Текст – Владимир Карамазов
Снимки – Стефан Щерев – 3inSpirit
04.02.2019 Владимир Карамазов ®