Към зимата в Лофотен – част 1 10 април 2020

Северна Норвегия е една от най-популярните фотографски дестинации в Европа. Снимките в нета оттам са много и все красиви. Дори и да не си кой знае какъв фотограф, ще запечатaш хубави моменти. Откакто започнах да снимам по-упорито, гледам да ходя на места, където не съм ходил и задължително да са интересни за снимане. Норвегия покриваше и двете изисквания. Дори имаше и още едно, което силно ме провокираше, че там е люта зима. Никога през живота си не съм ходил на почивка на студено. Не понасям зимата и винаги търся дестинации с температура над 35 градуса. Това беше чудесен повод да направя нещо за първи път. Нищо не проучих. Нищо. Само знаех, че е красиво. Един път не влязох да видя и да прочета нещо повече за архипелага Лофотен. Моят туристически агент – Марта, ми взе билети, направи логистиката, а аз знаех само датата на заминаването. Видях в интернет и един организиран фототур на EuroPhotoTоur до същото място и се оказа, че има възможност да се присъединя към групата за три дни преди края на моето пътешествие. Включих се и в група. Стана още по-интересно, защото щях да се тествам в няколко необичайни за мен неща – люта зима и общуване с непознати хора в група. Аз съм абсолютен, диагностициран социопат и да живея дори и ден с непознати „леко“ ме ужасява. Но човек трябва да се предизвиква и да се бори със своите слабости. Хвърлих си ръкавица. Преди да замина се сблъсках с леки чуденки, например как да се облека. Не знам нищо за зимното облекло. Материи с някакви стопове, полари, обувки със специални подметки…Хубаво е да спомена, че при пътувания имам огромен късмет. Кога ли той ще ме изостави? В това пътуване имах дори повече от късмет. Дори и с екипа, който си купих. Избрах го по гъзария, а той и работа свърши.

И заминах за Осло. Преспах там. Скука. Едно подредено такова. Скука. Изкарах си вечерта в една книжарница. На другият ден от Осло самолет до летището Харстад – Нарвик в началото на архипелага и оттам автобус до малкото селце Рейне. Изобщо не си го представях този архипелаг, острови ли са, какво е това? Знаех само за фиордите, които образуват този природен лабиринт. Т.е. нищо не знаех. След полета се озовах в Сибир. Ето оттук започна всичко. Летището не се виждаше от силната снежна буря. Видях, че е много малко. Страшен вятър и страшен студ. Как кацнахме – не знам.  Багажът излезе почти веднага. Хората го разграбиха и докато се обърна аз бях сам на това летище. И един чичка, който бършеше пода с една машина. Часът беше 10:00, а  рейсът ми щеше да дойде чак в 19:30 ч. Цял ден в това нищо. Излязох отвън и веднага се прибрах. Не ставаше за хора. Виелица и студ са думите, които знам. Навън беше много повече от тези думи. Мога да се сетя за други, но ще отида към библейски определения като потоп, гомор, катаклизъм… Не съм виждал такива зимни свинщини. На летището нямаше кафе. Седнах там някъде, но не си мислете, че съм се отчаял. Ето в такива моменти аз ставам нещо като Скалата и Майкъл Палин в едно. Заработва приключенският ми дух и съм готов за пътешественически подвизи. Така, казах си, че няма да вися цял ден в това нищо. Пред мен бяха бюрата за коли под наем. От пет гишета работеха три. На първото – греда, дават коли само с резервация, на второто – греда по две. Причината беше, че нямат нищо свободно. На третото – пробив. Десет дни след това се борих с този пробив. Имаха само една кола. Една „войнишка манерка – сапунерка”. И двата епитета я описваха точно. Аз като човек бях по-голям от нея. Но нямах избор. Тук е мястото да споделя, ако не знаете, че в Норвегия е адски скъпо. Адски. Няма да го споменавам повече, защото кеф цена няма, но тази количка от шоколадово яйце струваше за десет дни толкова, колкото в София можех да си купя Голф 3 от годините преди 2010. Кока-Колата струваше 7.50лв., рибена супа – 43 лв. Естествено никой не те кара насила и никой не го интересува, че идваш от България. Попълних документите за колата и леко задавах въпросчета. Беше важно да знам колко километра е до Рейне, момчето ми каза – 300 км. Какво? Питам – „навън ми се струва малко зле за каране, всичко наред ли е по пътищата”. Отговор с усмивка „горе-долу”. Да съм спазвал препоръчителната скорост. Натъпках куфарите в колата и въздухът в нея свърши . Тръгнах.

Пътища нямаше. Препоръчителната скорост – 30 км/ч. Виждаш очертанията на пътя от едни забити червени колчета. Караш по лед. Асфалт не виждаш. Карах доста и навигацията отчете един километър по-малко. Страхотно, остават ми още 299! Заваля сняг. Елен пасе до пътя лишеи. Наистина. Едната чистачка е кофти и то тази пред шофьора. При връщането оставя една размазана лента, точно пред погледа ти. Всеки божи път. Чудесно е това. Започнах да си мисля как морето тази година ще ми отпадне, като закупя чифт чистачки. Приспособявах се бавно. Много се притесних, когато се сетих, че в Осло предишния ден в 15:00 ч. вече беше тъмно. В описаните условия на пътя само тъмнина ми трябваше. Имам проблем с нощното каране. Нищо не виждам особено, ако ми светнат с фарове. Допълнително усложнение щях да имам точно след 5 часа. Мислех си, че може и да стигна. Бях един наивник в Норвегия. Но красотата около мен беше невероятна. Фиордите са страхотни. Назъбени в различни форми възвишения, целите в сняг. Нереални, като декор на скъп филм. Светлината беше неповторима. Прокрадваха се лъчи на слънцето през облаците и огряваха околностите. Карам и гледам. Не само гледам, а и на три минути слизам да снимам. Оставях колата на пътя, без да се замисля, защото нещата, които виждах, ме побъркваха и спирах да мисля рационално.

Действах импулсивно. Всеки път си казвах „край, рискувам и извънземно да видя няма повече да спирам“ и точно след две минути съм спрял и снимам някъде в снега. Така часове. Спрях само на една бензиностанция и си накупих филе от кит, вакумиран бут от елен, енергийна напитка, кафе, кола, вафли и кренвирш. Казах си, че за пари повече не обелвам дума. Навигацията не отбелязваше кой знае какъв напредък. Гледам 14:30 ч., а  изминатите километри- 100. Прецаках се заради това пусто снимане. След  30 минути беше тъмно, заваля мега сняг, който ми позволяваше да карам с 10км/ч, а и да не забравим чистачката. Ето тук стана страшно. Никога не съм правил такова нещо. Не съм карал казарма и мога смело да кажа, че това беше моята, дори се прецаках, защото преживяването се равняваше на казарма и половина. Представете си  да карате сапунерка с гуми, колкото на mountain байк, на лед в снежен  (използвам библейска дума, защото тя е адекватна) Армагедон. Колата се върти, спирачки не можеш да ползваш, натиснеш ли ги и си във водата. Тук е мястото да обясня какво представлява архипелагът. Малки островчета, на които са самите фиорди, а между тях е Норвежко море. Така се образуват канали, езера, малки селца… Пътят е тънка ивица, която минава през тези канали, езера, селца, планини посредством мостове, тунели, завои.

Карам в този ад и гледам, че само на крачка е морето. Главата ми щеше да се пръсне от напрежение, а километрите не се топяха. Снегът се усилваше все повече и повече. Слушам навигацията и кретам. Стигнах в селото в 23:30 ч. Цял ден за 300 км. Тук пускам едно видео, за да видите човек, който е изкарал казарма и половина. След това видео заспах.

Събудих се в частна къща с огромен прозорец. Сънен, погледнах през него и застинах с отворена уста. Топ локация се оказа тази къща. Над нея са ордите фотографи и снимат това, което аз виждах през прозореца. Велика гледка. Гледах я дълго и пих кафе.

Вече нямах търпение да видя архипелага Лофотен. Сложих грейките, шапките, поларите и тръгнах. Пропускам, че сапунерката беше цялата под снега. Не ми се разправяше с нея след вчерашната ни многочасова дружба. Тръгнах пеша да разгледам селцето Рейне. Тихо и красиво, със залив посредата. От едната страна – върховете на фиордите, от другата – морето. Много ми хареса и ми харесваше, че е зима. Снегът придаваше нещо екзотично. Защото това си е бая сняг. Нищо общо с нашия. Все пак е Северa. Рейне е малко село, ако нямаше сняг и поледица, сигурно можеше да се разгледа за 10 минути. Красиви къщи с хора, които си живеят спокоен живот около тези природни забележителности. Известните червени къщички от снимките всъщност са хотели. В Рейне са едни от най-добрите такива кабини. Луксозни отвътре и винаги около водата. В центъра на селцето  имаше няколко много уютни кафенета и ресторанти, както и супермаркет. Пиех си кафето сутрин в едното заведение с много сладкиши и мирис на канела. Това съм го прочел отнякъде, но там миришеше на канела.

Следва продължение…….

текст – Владимир Карамазов

снимки – Владимир Kарамазов

Повече снимки може да видите в новият ми фотографски сайт – от тук

10.04.2020                                                       Владимир Карамазов ®