Към зимата в Лофотен – част 2 10 април 2020
Селцата в Лофотен са разположени на около 5-10 километра едно от друго. Рейне е едно от най-големите, има и такива с по 10 къщички. Ако нямаш кола, си загубен. Ако нямаш кола, си стоиш на едно място и не виждаш нищо. Има път между населените места и нищо друго. Не можеш да ходиш по улицата в такива условия. И тук разбрах какъв късмет имах с тази сапунерка. И какво изобщо щях да правя без нея. Върнах се до къщата, внимателно и нежно я освободих от капана на снега. Помогна ми хазяйката Камила – много мила жена. Сапунерката не успя да излезе, защото под нея беше лед. Камила ми помогна и с едно бутане излязох. Когато колата застана на пътя, тя видя стряскащия факт, че гумите са без шипове. Силно се притесни и каза, че поемам голям риск. Естествено, че и аз се напрегнах, но нямах избор. Лека-полека ще си я карам, само в морето не исках да падам. В следващите дни имах 3 засядания в снега и 1 въртене на асфалта, но без последствия. Редовно виждах коли в канавките. Е, аз се справих, за мое учудване. И всеки ден с моята сапунерка се разхождах и снимах между фиордите на Лофотен. Много красиви и топ локации за снимки бяха Сакресой и Хамной – миниатюрни селца. В първото имаше един ресторант на две сестри. Каква рибена супа ядох там, като си помисля -само заради нея бих се върнал. Всеки ден ходех за по една супа да се заситя. Те продаваха и много екзотични стоки – кожи от елен, сушени риби, акула, кит, месо от елен. До ресторанта бяха прочутите жълти къщички, които се снимат всяка секунда от фотографите. Заснех ги с много гъзарска светлина на един залез.
Най-хубавото нещо беше светлината. Абсолютно гениална. Слънцето стои ниско, което помага невероятно за кадрите. Имах чувството, че 100 осветителя работят за мен с тонове осветителна техника. И аз нареждах, може ли онзи връх да го светнете в оранжево, а покривите на онези къщички – в жълто, ама само къщичките. И хоп, осветлението е направено, снимката да не говорим. Такива природни красоти, образувани от светлината, не бях виждал. Но всичко изчезваше много бързо. Имах 30 секунди да уловя дадена светлина, след това изчезва и се появява друга и различна. Много интересно, но и много уморително. Превърнах се в преследвач на красотата, образувана от светлината.
Минаваш още един мост и отиваш в Хамной. Тук имам история. Исках да заснема местен стар рибар. Автентичен, не от тези с туристическите атракциони. Попитах хазяйката за такъв и тя ми разказа за Петер Петерсон, който живее в Хамной. На другия ден отидох на малкото пристанище там. Видях двама човека на кея. Попитах ги за този човек и те ми го показаха, говориха с него, докато беше във водата с лодка. Дума английски не знаеше, но хората знаеха. Обясних им какво искам и ги помолих да го попитат дали мога да го снимам. Той се засмя, обърна лодката и застана пред мен във водата за 15 секунди и след това отплува. Ама аз искам фотосесия, не 15 секунди. Прибрах се и помолих Камила да му звънне. Той ѝказа, че се притеснява и не иска. Всеки ден ходех и го чаках, щях да го преборя с усмивка и подмазване. Купих бири и все щях да го убедя. Но повече не го видях. В последния ден преди да си тръгна за България направих последен опит. Отидох и зачаках да се появи на порта. Започнах да гадая, коя ли е неговата къща. По принципа на изключването се спрях на две. Отидох към първата и занадничах през прозорците. Мернах човек във фотьойл в лек мрак. Май е той. Отидох на входната врата да видя за звънец. Нямаше звънец. Много ме хвана срам, но си казах, че ако съм нахален, ще имам снимки със стар норвежки рибар, ако ли не – няма да имам снимки. Исках ги. Започнах да викам „Петееер, Петееер“. Беше адски нелепо. А то тихо и гласът ми направо отекваше. След бая викане и срам, Петер излезе с рибарски гащеризон. Знаеше, че съм аз и с усмивка се примири. Директно започна фоосесията, като мазно се усмихвах и повтарях „Тенкю“. Той ме извика в работилницата си, дойде негов приятел и почнаха да вдигат една лодка от водата, за да я ремонтират. Прекарах с тях може би час. Снимах ги и бях доволен. Приятелят мубеше пиянка, но много ми хареса, защото имаше нещо много автентично и в него. Ако не беше фотоапаратът, никога нямаше да се видя с този човек и да прекарам време с него, да го видя как живее, да ме допусне до живота си. Това са автентични моменти и аз ги търся в пътуванията, защото туристическите места са много скучни и неистински, от тях не можеш да придобиеш представа за даденото място.
Шест дни обикалях и снимах. Обиколих всичко в диапазон от 50-60 км. Толкова ми позволяваше времето. Един ден реших да отскоча до най-големия град там, град силно казано, но нещо по-голямо от селце. Казва се Лекнес и беше на 60 км от мен. Времето беше като предишните дни. Но само около мен. На 10 км стана страшно. Много по-зле от деня, в който пристигнах. С много мъка се добрах на няколко километра от Лекнес и до там. Излязох от колата за съвсем малко и вятърът ме повали на земята. Просто ме бутна, а аз съм 90 кг. Прекарах цял ден в колата, която аха-аха да полети. Беше ужасно, защото си стана катаклизъм. Всякакви мисли ми минаха през главата. Бях в капан и нямах идея как да се измъкна. (ВИДЕО) Наистина нищо не знам за такива условия. Храна и вода имах и това беше важно. Ако ме затрупа някъде, ще се обадя на бърза помощ, виждах ги предишните дни и те ще ме спасят. Опитвах се да минавам по километър-два и пак спирах. И така около 7 часа. 50 километра за 7 часа. И тук е мястото да ви кажа, че архипелагът Лофотен е едно от най-красивите места, на които съм бил, особено през зимата. Препоръчвам го на всички, защото това е незабравимо изживяване на сетивата. Трудностите там са си трудности там. Тези трудности са проверка какви ентусиасти сте. Ето снимки от тази буря. Дори и тогава беше красиво.
Дойде и времето, в което да се присъединя към фотографската група. Бяха наели къща в село Сунт. Трябваше да се преместя там. Отидох първи към 14 ч. Къщата беше огромна с около 15 стаи и 4 бани. Групата беше от десет човека. Те пътуваха с бус и пристигнаха късно вечерта. Беше ми притеснено, защото много рядко се случва да съм в група с хора, които не познавам и да прекарам с тях няколко дни. Но все пак те са запалени фотографи като мен, а когато има обща страст, винаги се намират теми. Така и стана. Много хубави хора бяха. Говорихме по цели дни за фотография, разменяхме опит, снимахме, а вечер сядахме с лаптопите и почвахме да обработваме кадрите. Малко време прекарах с тях, но беше интересно и приятно. И това ми показа, че всъщност сам съм си намислил, че не мога да контактувам с хора. Мога и дори ми е интерсно да говоря точно с непознати. Станахме приятели в социалните мрежи и сега си лайкваме снимки! Аз си тръгнах, те останаха.
Забравих да кажа, че снегът се стопи за един ден и това стана преди да дойде групата. Те сняг не видяха. Моите снимки от преди няколко дни изглеждаха невероятно. Пейзажите бяха много различни. Снимахме по местата, на които вече бях снимал, но снимките бяха други. Без сняг не беше толкова красиво. По върховете на фиордите се оголи камъкът и вече нямаше сняг, който да отразява светлината. Северно сияние аз не видях, не го и търсих. Винаги ми е изглеждало като лек кич на снимки. Предпочитах да спя, а не да будувам, за да го хвана в кадър. Имах късмет и с времето. Уцелих люта зима, после видях всичко и без сняг. Заснех Петер. Колата не ме предаде. Къщите, в които живях, бяха страхотни. Хората, които срещанах – много готини личности. Тогава си говорихме, че имаме и голям късмет, че китайците не можеха да пътуват заради корона вируса. Иначе китайците се изсипвали с автобуси. Беше много спокойно откъм туристи. Тогава този вирус го гледахме като зрители. Горките китайци, горките ние. Дано се оправим.
Навръщане тези 300 километра до летището ги минах без проблем, защото този път карах по асфалт. Тръгнах по-рано, за да мога да снимам по пътя. Направих едни от най-добрите си кадри докато се връщах. Хванах си самолета до Осло, преспах там, после самолета до Мюнхен, оттам до София и от летището в театъра, защото имах представление.Така завърши това мое пътуване до това наистина красиво място. Казаха ми, че през лятото не било толкова красиво, било много зелено и достъпно до върхове и плажове. Възможно е да видиш всичко отгоре, аз го видях отдолу. Може би ще отида и през лятото някой ден.
Едно от нещата, които най-много ме притесняват днес, е това, че може би ще спрем да пътуваме. От години това е нещото, заради което живея и моята най-голяма страст. Нещо, което ме зарежда с живот. Ако спрат тези изживявания, не знам. Ще се науча да живея и без тях. Наистина човекът е приспособимо същество. Но без тях всичко ще е различно и някак много скучно. Пътуванията ме обогатяват истински. Но сега най-важното е хората да не гладуват и всичко някой ден да си дойде на мястото. Пътуванията в тази ситуация са лукс. Вярвам, че всичко ще се оправи. Надявам се да е скоро.
текст – Владимир Карамазов
снимки – Владимир Kарамазов
Повече снимки може да видите в новият ми фотографски сайт – от тук
10.04.2020 Владимир Карамазов ®