Два свята 5 януари 2025

 

На различни етапи от живота всичко се сменя. Заменя се едно с друго и то категорично, все едно предишното не е било. Преди много пътувах, предимно заради моята актьорска професия. На фестивали, на турнета, на снимки, като водещ на предавания… И това спря. Сега пътувам също, но причината е друга. Пътувам заради фотографията, заради покани идващи от това вече, основно занимание. Разликата с предишните пътувания е, че сега срещам различни хора, които не са българи. Хора от цял свят с които общувам, обменям опит и ми е интересно, защото е много различно от улица Раковски, на която доста се застоях.Ще разкажа за петото поред пътуване за някакви си два месеца. За него защото е смешно и интересно. И защото открих от онези прости житейски истини, които ги знаем, но забравяме.
В края на 2023 спечелих един испански фотографски конкурс. Казва се Cabra de Ryco. Не помня как попаднах на него, но тогава започнах да участвам само в конкурси които имат големи парични награди. Този имаше и регламента му беше строг. Освен това се кандидатстваше със серия от 5 кадъра. Тогава бях под опеката на фотографа Стратос Калафатис, на който бях обещал за 2023 да не участвам в никакви конкурси, а да се съсредоточа в моите проекти. Тук е мястото да кажа, че мразя думата „проекти“, много често е използвана във фотографията, като нещо кой знае какво. Работиш ли по проект си голямата работа. Това са гадни стереотипи, с които не желая да се съобразявам. Но тогава мислих и трупах материал по няколко мои идеи, неща които силно ме вълнуваха, като теми. Та, кандидатствах в този конкурс и взех че го спечелих. Съобщиха ми с имейл, който получих вечерта на поредното пътуване из България именно със Стратос. Зарадвах се, защото си е победа и защото грабвам паричната награда. Не толкова за парите, колкото за спорта. Но 3000€ са си пари. Реших на закуска да му кажа, защото имаше важна причина. Точно този човек ми даде старта на тази моя работа, която продължавам да реализирам. В първата наша среща, той ми поиска петстотин мои снимки. От тях избра две. Но тези две заедно създаваха свят, който беше нещо различно и много вълнуващо за мен. Тези две снимки никога не съм ги събирал заедно, но заедно разказваха за един мрачен свят, за моят свят. Въртял съм се около тях, но никога не съм виждал пътят, който те отварят заедно. Тези два кадъра накараха моето въображение да заработи. Та Стратос сложи началото и първото доказателство че този свят работи го доказа този конкурс. На сутринта му казах, смяхме се и той се зарадва. Поканиха ме лично да ми дадат наградата в Испания, но не успях да отида. Преведоха ми паричната награда и така.

И ето, че през април 2024, шефовете на този конкурс пак се свързаха с мен с покана да отида в тяхното градче, да ми дадат статуетката и най- вече да снимам областта им.  Било много важно за тях, защото след конкурса следва издаването на фотографска книга, в която победителя прави снимки за двете корици, както и снимков материал придружен с текст вътре в книгата. Едната година организират конкурс, другата издават тази книга. Бяха настоятелни и реших да отида. Поемаха всички разноски около пътуването. Разбрахме се от 1 до 5 юни съм в Испания в областта Андалусия и далечното градче Кабра дел Санта Кристо. Разбрах само, че ще спя в ателието на известен испански художник. Тръгнах.
Това, което особено ме притесняваше беше факта, че в Испания не говорят много английски език, а в провинцията изобщо. В няколко смс-а, шефа на конкурса го намекваше, но всеки път казваше, че все някак ще се оправим. Да ама не се оправихме. На летището ме чакаха Художникът и един друг човек на име Салвадор. В първият момент видях, че човека има недъг с ръцете, защото държеше табелка с името ми. Запознах се и с Рафаел- художникът, който никак не ми се виждаше, че е шофьор. Веднага се разбра, че в общуването има много дебела бетонна стена. Нула комуникация. Като казвам нула, нула. На испански знам само рапидо, сервеса порфавор и Мото ПП. Не чух нито една от тези думи. Направо се ударихме челно в стена и двете страни разбрахме, че ще е много трудно. До колата ходехме мълчейки си. Не се загледах точно какъв е проблема с ръцете на човека, но не видях всъщност такива. Пред колата разбрах, че той ще кара. Това ме напрегна много. Не видях някакви помагателни средства. Но като тръгнахме бързо разбрах, че човека дори е добър шофьор. От Малага до градчето Кабра дел Санта Кристо са 2:30 часа. Започнахме нещо да пишем в Гугъл Транслейт, но това не е работа. Пишеш, пък го пускаш на колонката на телефона, пък не се чува, после чакаш другият да направи същото. Този който караше трудно държеше волана, пък камо ли да прави нещо в телефона. Бързо се отказахме и настъпи тишина. На мен ми беше нервно заради това и от време на време издавах възклицателни звуци  заради гледка или нещо красиво по пътя. Просто заради самият звук и да демонстрирам, че всичко е ок. Доста често художникът ми казваше нещо на испански и аз клатих глава, че разбирам. Нищо не разбирах и го знаехме, но се правихме, че се разбираме. Стигнахме късно в градчето и първо минахме през къщата-ателие. Наистина впечатляващо не само като къща. Имаше творчески дух от всякъде – картини, скулптура, светлини, инсталации, градина.. Не виждах всички защото беше тъмно, но усещах, че на сутринта като разгледам всичко на светло много ще ми хареса. Помолих ги да отидем да хапнем нещо – естествено чрез гугъл преводача. Отново чрез него ми казаха, че е финала на Ла Лига и може би в града ще е лудница. Отидохме в една кръчма, доста колоритна. Беше типична провинциална кръчма, а кръчмарката беше една надарена госпожа с прическа. Всички ме гледаха като папагал, а аз се усмихвах. Гледаха ту мача, ту мен. И двата обекта бяха интересни за тях. Домакините ми поръчаха бири, салати и пържени риби, калмари и миди. Вкусно беше, хапвахме на бара. Естествено в тишина. Салвадор само ме питаше с жестове дали ми харесва храната, аз отговарях също с ръкомахане. По едно време мача свърши и победи Реал Мадрид и в градчето стана лудница от коли, песни и клаксони. Беше една хубава мълчалива първа вечер.

На сутринта дойде Салвадор да ме вземе и да ми покаже града. И пак се започна драмата с езика. Показва ми фонтан и започва да говори на испански. Аз клатя глава. Малко по късно от центъра  взехме Рафаел за да пием кафе. Седнахме и пихме топъл шоколад в мълчание и усамотение. След кафето се разделихме. Казах си, че така няма как да стане. Написах им чрез съобщение, че за да снимам трябва да съм сам, защото се разсейвам и не мога да мисля. Това всъщност си е така. Целият останал ден обикалях сам и се запознавах с градчето. Разбрах, че е малко и че трябва да намеря начин да изляза от него и да се запозная с цялата област. Трябваше ми кола, но не ми изглеждаше наблизо да има. Проведох смс разговор за това с Рамон (шефа и организатора на моята визита), който си беше в Севиля. Той намери решение и на другата сутрин тръгнах с кмета, който имаше работа в голям град на около 100 км разстояние на име Хуан. От там можеше да се вземе рента кар и след това щях да мога да отида където поискам. Така и стана и цяла Андалусия беше пред мен. Това много ме успокои, защото всяка независимост за мен е щастие. Спирах в подобни малки градчета, всяко малко пътче, което виждах го проучвах. Натъквах се на интерсни места, но някак с хората беше трудно. Исках да снимам типични испанци, такива каквито аз си представях. Хора приличащи на героите на Сервантес, но не срещах, а и ако ги срещнех как щях да им обясня защо искам да ги снимам и кой всъщност съм аз. С тези мисли си легнах. Оставаше ми още един пълен ден в областта и бях решен да намеря интересни хора. Как, не знаех, но се надявах желанието ми да помогне.

Имаше няколко забележителности в околността, вековно дърво, някаква местност.. Не си падам по известните забележителности, но бяха в посока в която не бях ходил. Тръгнах натам и видях, че там и жп.гарата. Прекосих линиите и половин час пътувах сред маслинови плантации. Върнах се на гарата и вече бях и жаден и гладен. Но заведения или магазини нямаше. Беше много топло и се зачудих как да открия вода. Тогава една врата на къща пред мен се отвори и излезе жена. Някак нищото се размърда и изплю тази испанка. Попитах я (чрез гугъл) от къде мога да си купя вода. Тя ми махна да я последвам с колата. Качи се тя на нейната и ме откара до чуден местен ресторант. Нямаше да го намеря, защото беше много забутан. Благодарих и и влезнах вътре. Директно при влизането видях моят мечтан испански модел. И както ми беше топло, както се притеснявах поради сложното разбиране, изведнъж преминах на друг режим в който нямаше никакви перипети. Пред мен стоеше моят модел и ако трябваше на патагонски щяхме да се разберем. Той седеше на масата с негов приятел и пиеха вино. Разходих се уж да си избера маса, а всъщност го оглеждах дали не съм се излъгал. Огледах го, страшно ми харесваше, защото беше точно по моите представи за испанец от старото поколение. Беше с карирана червена риза, която беше поръсена с жълт прах. И бялата му коса беше жълта. Личеше си, че е местен гъзар, защото свойски се държеше и говореха много силно. Не ми обърнаха никакво внимание. Отделих си три минути да измисля план как да действам. Видях, че сервитьора е млад и се надявах да знае английски. Знаеше съвсем малко, но достатъчно за да му кажа, че съм фотограф и искам да снимам този човек и дали той би ми помогнал. Той започна да се смее, очевидно добре познаваше човека. Отиде да го попита и чак тогава той ми обърна внимание. Веднага ме покани на масата си. Бях си поръчал салата и вода. Той ми се изсмя на поръчката, май му се стори като за момиче. Ако си бях поръчал бут от крава според мен щеше да му хареса. Започнахме да общуваме чрез гугъл и сервитьора. Трудно беше, но този път не ми пукаше. Разказ му кой съм и за какво съм дошъл. И той знаеше това. Не знаех откъде, но го знаеше. Казах, че съм отседнал в ателието на Рафаел и той положително се усмихна. Сервитьора ми каза, че е един от най-важните хора в областта. В течение на разговора ни още повече ми хареса. Беше леко пиян и засмян. Радваше ми се и мисля, че му стана приятно, че исках да го снимам. Донесоха им охлюви да ядат, едни малки. Караха ме и аз да ям, но моят мозък беше другаде. Казах му че искам сега да го снимам. И той се съгласи. Помислих,  че не е разбрал и помолих сервитьора да му каже, че искам сега да го снимам. И той потвърди, че е ок. Изчаках ги да се нахранят и да си изпият червеното вино (малко се зачудих червено вино в тази жега). Излязохме навън, намерих място, разпънах техниката и направих един кадър. И той каза, айде ок чао. Ама не става така се опитах да му обясня, трябват ми 20 минути и много кадъра. Това не е снимка за спомен. Но с ужас разбрах, че няма да стане. Отдели ми още 3 минути, снимах го с неговият приятел и си тръгнаха. Засмяни и вежливи, но това не беше онова което исках. Качих се в колата и разгледах няколкото кадъра. Видях го още по добре в кадър и полудях. Исках да го снимам както си трябва. Чудих се какво да направя. Организаторите на това мое пътуване бяха направили чат в Whats App  с всички важни хора на града. Там беше и кмета и шефа на културата и Рамон – шефа на конкурса и музея, и още хора. Останаха в главата ми думите на сервитьора, че той е важен човек. Направих снимка с телефона на един от кадрите в апарата и я пратих в чата. Помолих ги да ми кажат нещо повече за този човек, казах че съм го срещнал, че съм го снимал, но искам още. В чата настъпи мълчание. Преди това, при всеки мой въпрос някой ми отговаряше веднага. Сега мълчание. Видях, че всеки един от чата, около 15 човека са го видели съобщението, но никой не отговаря. След около 20 минути получих няколко съобщения в чата от Рафаел. Стана ми малко неудобно от тях, защото познавах Рафа в много блага светлина. Вежлив и възпитан мъж в напреднала възраст. А в съобщенията му имаше негативизъм както към човека така и към мен. Не ми стана много приятно. Прочетох ги няколко пъти. Това което написа беше :

Суси, той е супер известен.  Какво съвпадение. Можем да водим дълъг разговор за изграждането на студиото и негативното отношение.  Мнението ти за индивида и Испания е страхотно!  Има още един много известен герой, който трябва да снимате. Важен за историята на града. Малко се шегувам, това е андалуски хумор.

Това беше отговор на следното мое съобщение:

Здравейте.   Днес срещнах един страхотен човек.   Модел мечта.   Беше ни много трудно да се разберем, но все пак го снимах. Познавате ли го?  Много ми се иска пак да го снимам: портрети, но някъде на закрито с естествена светлина.   Може би в студиото на Рафа.   Ще се съгласи ли?   Познавате ли го?

Веднага долових иронията и това, че силно съм го подразнил. Но аз не съм от тук и не знам кой е този човек. Веднага написах лично съобщение на Рамон да го попитам какво става. Той директно ми каза, че съм попаднал по средата на  най-голямата вражда в града. Не можех да повярвам, в тази огромна местност с толкова много селца, аз да попадна в центъра на този конфликт.  Когато Рафаел е започнал да прави своята градина – музей, човека който срещнах е бил кмет на града. Неговото име е Хосе Рубио Сантойо. Там се е породил сблъсък между човека на изкуството и човека на работата. Целият град знае за този конфликт, който датира от десетилетие. И аз без да искам се озовах в центъра на тази вражда.  Но Рамон ми каза, че Хосе е хубав човек и ако наистина искам да го снимам ,да го направя и да не се съобразявам с местните клюки. Насърчи ме като ми даде довод, че аз съм за малко и откриването на този човек е случайност, това си е мое откритие. Каза ми, че се познава добре и че може да говори по телефона с него. Помолих го да го направи. След 10 минути Рамон ми звънна и ми каза, че Хосе ще ме чака в бара в центъра на града. Страшно се зарадвах, защото този път трябваше да успея  и мястото на което ще ме чака беше бар и имаше вътрешно помещение с прозорец и чудни пердета. Случайно бях там  предишният ден, точно по това време на деня и видях, че е страхотно за снимки. Деляха ме около 30 км от бара. Запалих колата и тръгнах. Това време ми беше ценно за да помисля как точно искам да го снимам, защото знаех, че той няма да ми позира дълго. Рамон го беше предупредил, че ми трябват 20 минути, че това е художествена фотография и нещата не стават бързо, но знаех, че няма да имам много време. Отидох в бара засмян до уши. Три маси бяха заети и се играеше на комар. Беше хубава испанска гледка – късен следобед, в бара мъжете след работен ден из плантациите, играят комар за развлечение. Хосе ме чакаше и като ме видя скочи. Казах му да изчака малко, да наредя нещата и ще го викна. Този път беше подготвен и имаше търпение. Снимах го спокойно. Направих страхотен портрет, точно това което исках. Той много ми се радваше и аз на него. Прегръща ме, купи ми бира, викна ме на масата им. Усещах силата на този човек. Веднага разбрах характера му. Не е лесен и съм сигурен, че обича да става на неговото. Този човек е работил много тежка работа, прави го и до днес. Обработва не декари, а целите околия и то не почва като нашата, а твърда земя – почти камък. Съчетавал е управлението на града с обработването на планините около града. Този човек не си губи времето с лигавщини, защото години наред изхранването на града, както и неговото развитие е било върху неговите плещи. Останалите го уважаваха. Личеше си. Хосе е един много сериозен човек, твърд като земята която обработва.

 

Тръгнах към къщата в която бях отседнал. Тъкмо се измих лицето и получих съобщение от Рафа, че би искал да ме види, защото днес е последният ми ден в града. Каза ми, че ме чака в същият бар в който снимах Хосе. Тръгнах отново натам. Рафа четеше вестник със сламена шапка. Останалите играеха комар. Веднага се вижда, че Рафа е художник и не понася селските глупости. Нищо не ме попита за Хосе, който продължаваше да играе срещу нас. Не след дълго всички свършиха с комара и си затръгваха. Хосе мина покрай нас, хвана ме за ръката и ме прегърна пред очите на Рафаел. Пак ми говори нещо на испански и ми рошеше косата. Правеше го не да дразни, а защото наистина ми се радваше. После каза здравей на Рафа и то любезно. Рафа го изгледа и направи презрителна физиономия. Хосе махна с ръка и си тръгна. Прекарах още малко време с Рафа, пихме бира и си тръгнах. Уговорихме се утре сутринта, преди да замина да пием капучино на площада.  Като се прибрах много си мислих. Разпитах Рамон по подробно за тях. Оказа се, че са връстници, родени и израснали заедно в този малък град. Близки приятели от деца. Но единият се захваща с тежка физическа работа, със земеделие, с проблемите на една провинция, другият става художник. Два свята от които хората трудно се разбират. Реших сутринта преди тръгване да снимам и Рафаел. В градината на раздора. Бях измислил всичко и историята, която исках да разкажа.

На сутринта пихме капучино и му казах, че искам да ми покаже той градината му. Той се усмихна. Тази градина беше шедьовър. Музей на ботаниката и скулптурата. Огромно нещо, разположено стъпаловидно над града. Това беше неговият шедьовър граден цял живот. Растенията бяха много и половината от тях много редки като вид. Около тях имаше произведения на изкуството направени от метал. Всякакви форми и удивително въображение беше въплътено в тях. Не само въображение, но и много смисъл. Три обекта ще помня дълго. Едната скулптура беше огромна, но когато я видя си казах, че това е моят мозък. Пъзел от елементи набити едни в други, а между тях парчета камък , които бяха в плен на хаоса.

Другото беше риба от стари части от машина плуваща в море. Морето беше от растения, които наподобяваха бурна вода. И много скулптури от глина. Невероятно красиви. Рафа е професор по изобразително изкуство и е бил преподавател в най-големите университети за изкуство в Испания. Ползвал е имението си за много работилници със студенти, които са идвали да творят. Едно място пропито с изкуство от най-висша форма. Беше ми толкова интересно, че не помня да съм се чувствал така дори и в най-големите и известни музей по-света. Снимах го в центъра на неговият шедьовър. Каза ми, че този дом е отворен за мен винаги и че ме очаква да се завърна. Разделихме се с прегръдка.

В главата ми се заформиха две теми над които доста мислих. Първата е колко много се различават хората на изкуството и хората на труда. Но аз по някакъв начин принадлежа и на двете групи. Разбирам еднакво добре и едните и другите. Имам близки хора и от едните и от другите. Самият аз съм човек на изкуството, но моето семейство и почти всички мои роднини са хора на труда. Особено родата от страната на баща ми. Хора, които са обработвали земята и са гледали животни. Селски хора същите като Хосе. Мощни и непреклонни характери. Това са моите чичовци. Работил съм наравно с тях като дете из нивите. Учили са ме на селски труд и през детството съм чувал много поговорки и умни приказки за това какво е работата и че нищо друго освен работата не може да те изгради като човек. Помня, че когато станах актьор за тях беше изненада. Радваха се, но никога не са се интересували същински. Роднините ми са се гордяли с мен, но не са разбирали много това мое занимание. И в същото време съм общувал много с истински хора на изкуството. Тези хора са други, те намират за важно какво захранва душата ти и са далеч от битовото, от хамалският труд и тежката работа. Но не можем нито без едните, нито без другите. Странно е, че тези два типа хора взаимно се допълват, но никога не могат да се разберат. За моите чичовци и Хосе, хората на изкуството са безделници, женчовци, които се занимават с глупости само и само да прикрият мързела си. Те никога няма да могат да разберат скулптура направена от стари машинни части. Те няма да могат да видят посланието втъкано в нея, ще виждат само ръждясало желязо. Както за хората на изкуството, моите чичовци и Хосе са първобитни неандерталци без не кой знае колко мозък, които им дай да носят и бъхтят – живот само за насъщния. Колко хубаво би било да живеят в разбирателство и взаимно да се учат на своите ценности, на разтълкуват своите гледни точки за живота. И двата свята за мен са еднакво интересни. Харесвам хората с тежки характери, разбирам се с тях. Харесвам и хората на изкуството. С тях също се разбирам.

И другата тема е за приятелството. Как живота може да раздели приятелства и те да станат врагове. Признавам, че в моят живот има същата ситуация и аз съм единият главен герой. Прекратих едно приятелство преди години и огромен кръг хора са свидетели на това , точно както хората в чата в Whats App, не смеят да кажат дума и са заложници на тази приятелска раздяла. А колко по лесно би било тези неща да не съществуват или да имаме сила още в зародиша им да ги прекратяваме, въпреки обидата, въпреки егото ни. Моята ситуация е по-лека, защото не виждам този човек, в последните седем години съм го срещнал на улицата два пъти, докато Рафа и Хосе се срещат всеки ден в този малък град. И чернилката стои всекидневно около тях , витае във въздуха. И тя бавно, но напоително си ги трови. Усещах през годините как и аз се тровя, бавно но сигурно. Свикнах с тази отрова или поне станах резистентен към нея. И лошото е, че дори и да се срещна с този човек и да поговорим, дори и да си простим, отровеното ще остане отровено, защото времето през което е тровило се оказа много дълго. И това което единствено мога да направя е, да не допускам това да се случи отново. И може би някой ден с този човек да изпия чаша бира. Не че времето може да се върне, не че ще станем отново приятели, но поне ще докажем че сме хора, които осъзнават и които са научили един важен урок даден от живота.

 

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов

Моята книга „Мина половин живот“ може да поръчате от тук

както и на имейл info@vladimirkaramazov.com