2018 – Равносметката… 24 декември 2018

Мисля, че е хубаво всяка година човек да прави своята равносметка какво е и не е постигнал, какви бръмбари е имал в главата си. Дори и само за архив.  Обичам след време, когато съм на друг акъл, да се сетя какво е било, за какво съм мислил и през какво съм преминавал. Лесно забравяме и то важните неща. Поне така е при мен. Тъй като тази равносметка е публична, ще се опитам да бъда максимално откровен.

Тази година започнах все по-силно да усещам, че някакъв етап приключва. Че аз като актьор и като човек трябва да започна нещо ново.  Отначало се стрясках от тези мисли. Случи се така, че започнах да си развалям взаимоотношенията с  хора и институции. Винаги съм се водил от моето чувство за справедливост и за развалянето на тези взаимоотношения не съм виновен само аз. Виновно е по-скоро времето, ако трябва да намеря виновен. Човешките взаимоотношения отдавна станаха за мен най-сложното нещо на света. Не работата, не мизерията, не трудният живот – а точно простите човешки взаимоотношения. Аз катастрофирах с тях. Това дълго време ме плашеше, защото е голяма промяна. Много съм се страхувал от промените. Не харесвам нещо установено да се променя и да започна да се нагаждам към новото, после пак и пак. Но през последните години, както и през тази, това се случва непрекъснато. Казах си, че вместо всеки път да го мисля и да страдам, по-добре да свикна. Да го приема. И толкова.  Станах друг човек, това го забелязват хората около мен. Не правя голяма част от нещата, които съм правил. Не защото се правя, а защото просто е така. Усетих, че вече не мога да лъжа и да лицемернича. В нашата професия лекото измъкване, заобикалянето на истината и фалшът създават много добър комфорт. Всички го правят и аз съм го правил, но и от това се уморих. Сега казвам всичко директно, макар и да знам, че това ми носи негативи. Правя го, защото нямам време за другото. Другото изисква време, подготовка, поддръжка. Истината е най-лесна. Всичко се свежда до това да я кажеш. Проблемът с общуването, промените около мен, директността, отдръпването от средата, ме направиха друг. Размишлявам. А не се ли случва всичко това, това изтласкване, тези промени, защото просто е дошло времето за голямата промяна? Че нещо ме тласка към тази промяна, разваляйки ми отношението с хора и институции. Че просто е дошло времето да изляза от моя утъпкан коловоз и да намеря друг, може би по-голям и по-значим. Май стоя на прага на нещо такова. Като стигнах до подобно прозрение свикнах с промените, не се ядосвам от случващите се негативни неща около мен. Всичко се случва, защото трябва да се случи. Човек май не е толкова силен, че да управлява всичко в живота си, да го контролира. По-слаби сме и по-скоро се самозалъгваме, че нещо управляваме.

Привършвам абзаца с размислите.

Случи се така, че на моя рожден ден трябваше да взема тежко решение за моето куче Марк. В крайна сметка той почина на датата, на която съм роден. Получих най-ужасния си подарък. Не ми се разказва за това.  Дълго време тъгувах и още продължавам. Но няколко месеца по-късно се появи Парис, а след това – Гена. Сега в нас е весело, макар  нито един от двамата да не може да замести Марк.

Попътувах малко и много снимах. Открих поредното нещо, в което искам да стана добър. Отначало по-скоро ей така, но бързо премина в много сериозно занимание. Онлайн уроци по Фотошоп  и Лайтрум, следене на големи фотографи, купуване на албуми, обективи. Постоянно откривам, че нещо не знам и не мога. Неспирно ровене докато не го науча. И така месец след месец пред мен се отвори необятната Вселена на фотографията. В момента съм на прага ѝ. Пред мен е Космос – огромен. В такива ситуации започвам да пресмятам. Ще имам ли времето да науча много, да стана добър? Имам папка в компютъра си с пет онлайн училища на топ фотографи, всяко с по 50 часа лекции. Трябва да намеря време, защото от тях ще науча много. Нося две книги за светлината в чантата си. Това е нещо огромно. Но го искам. Ще се движа в това, защото е ново и защото мисля, че през фотографията най-много си личи какъв човек си и какъв е твоят вкус. Наистина е така. През една снимка можеш да разбереш дали човекът обича класическа музика, дали е мърляч, дали е хейтър, дали е педант, дали си пада по красивото или по грозното. Много неща може да се видят от една снимка… А дали фотографията не е част от тази промяна и от онзи нов и по-голям коловоз? Ще изчакам и ще разбера. Така или иначе през 2018 г. фотографията дойде и се настани удобно в живота на Владимир Карамазов.

 

В работата ми се случиха няколко хубави и важни проекта. Първо заминахме за Тулуза, Франция с постановката „Танцът Делхи”. Тези малки битки много ги харесвам. Да отидеш никой, а да те изпратят като някой. И цялата тази промяна вследствие на работата ти. Беше вълнуващо, интересно и си заслужаваше. Малко по-късно излезе премиерата на „NeoДачници” на Иван Пантелеев. Важно и смислено представление за българския театър. Актьорската трупа на постановката за пореден път ми доказа, че тя е решаващото звено дали ще се получи нещо или ще е провал. Всички актьори сме приятели, които трептим на една честота, или почти на една. Когато сме заедно, ставаме силни. Ние представяме не лека театрална материя в рамките на 2 часа и 30 минути. Наистина важна. Защото хората трябва да видят различни неща, за да могат накрая от многото различни да кажат кое е тяхното. Защото от еднакви неща няма как да изберат наистина тяхното.

През лятото започнах да снимам „Откраднат живот”. Пет месеца от живота ми отлетяха като миг. Късите панталонки ги замених с дебелото яке, неусетно. Появи се Христо Карагьозов, който заобичах като свой, който ще остане в паметта ми като нещо много позитивно и като стремеж към неговото съвършенство. Поне изиграх това, което бих искал да съм. Всеки има мечтаната представа за своя най-добър образ. Стремим се към него, но по-скоро в мислите си. Аз поне можах да го пресъздам на телевизионния екран. Макар и наужким.

Грижех се за сайта. Писах, снимах и измислях. Харесва ми работата за този сайт. Важен ми е. Някакво мое пространство, което ми дава сигурност.  В него мога да съм аз – такъв, какъвто искам да съм и какъвто искам да ме знаят хората. Отнема много време, но съм убеден, че той ще се окаже ключов в онзи нов коловоз, към който се стремя. Той ще е единствената връзка между стария и новия живот. Той ще показва през какво съм преминал, какво съм постигнал, че да се случи този преход към другата половина. В него осъществих важни проекти – „Талантливите“  и „Мисия Маверик“. Благодаря на моите герои. Някои са мои приятели, други са хора, достойни за възхищение. При правенето на петте материала за „Мисия Маверик“ не се бях вълнувал така може би от студент. Да напиша текстовете, да снимам тези значими за мен хора по начина, по който ще се харесат, да го прочетат хората. Много благодаря на Трансимпорт и Glenfiddich, че застанаха зад тази инициатива. На Цветан Бешевишки и Рангел Рангелов. Хора, които винаги застават зад идеите, които имам.

Това е абзацът за работата.

Какво следва? Знам до след лятото на 2019. Но ще го запазя в тайна. За да има все пак някаква изненада. Ще кажа така: сериал, отново сериал, голям игрален филм с най-интересния български кино режисьор.

След това Different Direction.

 

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за Vladimir Karamazov Photography

 

24.12.2018                                                                                    Владимир Карамазов ®