Александрина Пендачанска…, която прави вълшебства 9 октомври 2018

Бях на нейния самостоятелен концерт в зала 1 на НДК през 2016. Беше претъпкано, тя пееше арии от нейни роли от световните сцени. За всяка от тях излизаше с нова рокля, която я превръщаше в блестяща точка на сцената. Изпълненията бяха умопомрачителни и главозамайващи. Не помня в каква част от времето се наслаждавах на музиката и колко се занимавах с това какво сложно нещо е пеенето и как се става певица от такъв висок ранг. Мислех и за напрежението, което навярно изпитва от огромното очакване на публиката. Замислих се и за отговорността да е на ниво винаги, макар и инструментът (гласът) да е природен, не физически. И че, ако на този инструмент му се случи нещо, няма как някой да се пресегне отзад и да подаде нов. Как се грижи за такова нещо и как зависи от него.

Концертът свърши.

Бях с Теодора Духовникова. Като излязохме от залата, седнахме на стълбите в коридора. Бяхме зашеметени. Погледнахме се и почти едновременно си казахме, че ние – актьорите, сме лигльовци и мързели и на нас ни е най-лесно. Балетистите, музикантите, оперните певци отделят часове всеки ден в репетиции и поддържане на формата си. Ние – нищо. Е да, аз не ям така, както бих искал да ям, за да не качвам килограми, но това го прави почти всеки човек, който поне малко държи на здравето и външния си вид. Накратко, с Теди много се потиснахме. Аз се почувствах като лентяй. Оттогава много исках да си говоря с Александрина, да разбера как е постигнала всички върхове в кариерата си. След време случайно се срещнахме на един купон и си поговорихме. Като всеки много талантлив и успял човек, тя е с лек характер, земна и истинска. Не парадира с нищо. Най-обикновен, много мил човек.

И като се появи предложението от Glenfiddich за проекта “Мисия Маверик” моментално си казах, че тя е първата от моите избраници, за които искам да разкажа точно тук. Джиджи е истинско вдъхновение за мен и ме кара да мечтая. Обадих ѝ се и тя се съгласи. Идеята за снимките с нея беше мащабна – исках да има много пространство, широта, исках да я снимам сред житата. Бях избрал едни много красиви, матово-златисти жита. Така си я представях в тази шир, като застанала пред големия Свят. Щеше да стане много хубава фотосесия, но няколко поредни дни не спря да вали. Признавам, че ми падна камък от плещите и че дъждът ме спаси. Отдъхнах си, защото трябваше да я закарам до мястото, което се намираше извън София. Постоянно мислех, че аз отговарям за няколко часа за тази жена. Ако се блъсна с колата, ако тя падне и си счупи крака по наклона до това поле, ако настине от дъжда и си загуби гласа завинаги… Тогава аз и моето желание да я снимам, ще сме виновни за злополуката на световна звезда. И после какво „извинявай“ ли ще ѝ кажа? И много ми олекна, когато се оказа, че няма да отговарям за нея. Срещнахме се у тях, дълго си поговорихме, поснимахме се и стана чудесно.

Талантът безспорно е много важен, но много по-важно е да се научим да го развиваме, пазим и реализираме. Той е нещо, което някой отгоре ти дава – това не го контролираме. Но всичко останало зависи от самите нас. Александрина Пендачанска е родена в семайство (направо фамилия) на музиканти. Винаги е знаела, че може да пее, по-скоро се е учудвала как хората не могат да пеят. Мечтаела да прави вълшебства (като всяко дете). Майка – оперна певица, баща – музикант, дядо – концертмайстор, баба – пианистка и преподавател, леля – пианистка. И всички – в една къща. На това му се вика да ти е предизвестена съдбата. Баба ѝ я води на изпит за влизане в първия експериментален клас на Музикалното училище. В този клас за първи път приемат няколко деца на петгодишна възраст. Изпитът е, за да се види дали малките дечица са музикални, никой не очаква от тях кой знае какво. Но баба ѝ казва на комисията, че нейната внучка пее много добре. По това време майка ѝ започва голяма кариера в Пловдивската опера и репетира непрестанно новите си роли в банята (там е единственото свободно място в къщата). Малката Александрина ненавиждала ролите, в които майка ѝ умирала, наричала ги „умирства“. Но наред с „умирствата“, оперната певица получава и различна роля – на Розалинда в оперетата „Прилепът“ на Йохан Щраус-син. Там всичко е цветно, смешно и приповдигнато. Това ужасно много се харесва на бъдещата звезда и тя я научава за изпита. Но комисията иска тя да изпълни откъс от „Травиата“. Александрина се съгласява, но при едно условие – да има чаша за финалната наздравица и след това да изпее Розалинда. Изпълнението предизвиква истински фурор, а Джиджи влиза безапелационно в Музикалното училище и започва да учи пиано и солфеж. Следват годините с всекидневни упражнения на пиано, докато навън децата играят на жмичка. В кратките паузи от упражненията тя поглеждала навън да види как всички се забавляват с игри и закачки. Много искала да бъде и балерина. Имала данни за това, но баща ѝ категорично я спира. След като окончателно разбрала, че няма да бъде нито белия, нито черния лебед и усетила трудността на пианото, но сцената и ролите не спирали да я вълнуват, логично се насочила към оперното пеене. Въпреки молбите да продължи с пианото, за да не се окаже, че няма подходящия глас, тя категорично знаела, че глас ще има. И провокирана от тези страхове на родителите си, сама започнала да търси оперния звук. И не след дълго, още на 12 години, „вълшебството“ започнало да се получава. Вродената вокална интуиция ѝ помогнала да започне да пее с оперно звучене. В шести клас се престрашила и поискала майка ѝ да я чуе. Взела касетофона и пуснала предварителено направен запис. Майка ѝ очаквала изпълнението да е на пиано. Но на записа зазвучава „Аида“, след това последвала „Травиата“. Валери се просълзила и всичко било ясно. Първия урок по пеене взима на 15 години в Пловдив при нейната майка и големия български диригент Михаил Ангелов – нейните единствени учители.

Когато Александрина е в 11-ти клас и се случва, така че точно тогава оперната прима Гена Димитрова отново прави майсторски клас в София, тя пожелава да се яви на прослушване, макар че е с десет години по-малка от останалите кандидати. Гена Димитрова е впечатлена от певческите дарби на младото момиче и така тя прави своя дебют в НДК с „Травиата“ – едва на 17 години през 1988 г. с ролята на Виолета. Тук и съдбата се намесва, защото веднага след концерта заминава за Чехия и печели първа награда на престижен конкурс. По същото време излъчват по телевизията, по единствения тв канал, концерта в НДК след голям футболен мач. Така цяла България гледа младата оперна сензация. Връщайки се от Чехия, още на летището тя разбира, че е станала звезда. Завършва Музикалното училище, влиза в Консерваторията като звезда и след една година я напуска. По това време тя вече пее на сцената на Софийската опера, немислимо до този момент без завършена Консерватория. Решава да я напусне, защото ангажиментите са много и постоянни. Става звезда много бързо и още като малка преживява славата, докосва се до нея и я превъзмогва.

Започва да пътува, печели многобройни конкурси и прослушвания. Така леко и с финес тя започва да покорява света. Става космополитна личност. Но колкото повече опит натрупва, толкова по-големи стават очакванията на публиката и отговорността. Малко хора се замислят за това, че до горе трудно се достига, но още по-трудно е да се задържиш на върха. Пее в най-престижните опери в цял свят. Виена, Париж, Берлин, Ню Йорк, Рим, Брюксел, Вашингтон, Хамбург, Москва, Торино, Неапол , Санта Фе, Брегенц, Монте Карло, Тел Авив, Хюстън, Лисабон… списъкът е дълъг. Над 70 роли. Много фатални жени са минали през творческото ѝ битие, съ-преживяла е всяка една от тях и когато им е дошло времето, им е позволила да си тръгнат. Преди няколко месеца тя разказа за себе си в „Това съм аз“ – за своите три десетилетия на сцената. Тя е от творците, които си знаят ангажиментите за 5 години напред, приела е този начин на живот и не му се съпротивлява. Обича да живее през нощта, нощна птица е. Но за да възстанови гласа си се опитва да спи над 8 часа, особено преди тежък спектакъл. Когато има свободно време, обича да се разхожда из малките улички на Париж и да наблюдава хората, да ги анализира.

Споделих ѝ моето схващане, че актьорите са най-мързеливи и че ни е най-лесно. Тя скочи срещу мен и започна да ме убеждава в противното. Беше ми интересен нейният анализ. Слушах я внимателно. Според нея на нас ни е най-трудно, защото нашият талант най-лесно се хваща от хората. Всички зрители много лесно усещат с интуицията си дали пресъздаваме живота автентично и достоверно. Защото, колкото по-талантлив актьор си, толкова по-вярно пресъздаваш емоциите на героя си. Обикновен зрител не може толкова лесно да улови лош оперен певец. Трябва му слух, трябват и натрупани часове в операта, за да започнеш да отличаваш добрия от не дотам добрия певец. Съгласих се с нея, но за момент. След това наум си казах, че няма как да се сравни нейното пеене, нейното присъствие, нейната грижа за таланта ѝ, например с мен и това, което аз правя. Аз се грижа единствено да не напълнея. Всичко останало си идва само и аз не полагам старание за него. Колкото повече порастваш, толкова повече пъти животът те среща с трудности, от които трупаш житейски опит и го използваш за правенето на дадена роля. За мен това е просто. Нейното е ужасно сложно.

И пак се сещам как седяхме в зала 1 и я слушахме. Сменяше рокля след рокля, пееше и изглеждаше като ангел, случваше вълшебство след вълшебство с лекота. Това не е случайно, някой отгоре специално се е погрижил за нея.

Джиджи Пендачанска е хубав повод да си помислим за нашите таланти, за нашите вълшебства – да се опитаме да ги открием и осъществим. Всичко е възможно и то зависи от нас, всичко е в нашите ръце.

Има нещо страхотно в живота. И то е, че всеки човек може да го превърне в красива приказка, в която достига пределите на мечтите си. Малкото момиче, което тайно е пеело големите арии го доказва. И прави вълшебства на сцената и досега. И ще продължи и в бъдеще.

С подкрепата на Glenfiddich Whisky

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за #Karamazovfoto

Вижте целият проект Мисия Маверик

09.10.2018 Владимир Карамазов®