Атанас Мацурев – Ловецът на светлината 18 септември 2018

Разбрах за Атанас случайно от собственичките на една малка градска галерия. Понеже харесвам изобразителното изкуство си казах, че всеки път, когато изкарам малко повече пари, част от тях ще ги давам за произведения на изкуството. Исках да се превърна в една миниатюрна брънка от почти несъществуващия пазар за изкуство в България. По този начин и аз да съм от малкото, които искат изкуството да се развива. А за да стане това художниците трябва да продават работите си, да правят нови и да имат стимул. Знам, че е трудно, но според мен и духовното е също толкова важно, колкото и оцеляването ни. Та правя го. Не постоянно, не често, но го правя. Веднъж, след един сериал отидох в споменатата галерия „Грита“. Галеристките вече знаеха вкуса ми и ми казаха, че има страхотен художник, който рисува акварел. Показаха ми малкоформатни негови работи. За жалост обаче – вече продадени. Споделих, че много бих искал да имам негова картина и те ми обещаха да говорят с него. След известно време ми се обадиха, че има платно, което не заминало за изложба в Китай, заради проблеми с митницата и че той може да ми го даде. Било голямо. Веднага отидох. Видях картината и щях да падна. Бях виждал снимки от етапите на създаването на произведението в социалните мрежи на художника. Беше любимата ми от всички негови картини. Не се поколебах и я взех. Това, което ме впечатли най-много, беше детайлът на нарисуваното. Взирал съм се много време и все още не мога да проумея как се създава такова нещо, какво око трябва да има и какво се случва в главата на художника докато го създава. Сигурен бях в едно – това е изкуство в неговата чиста форма, което те кара да се замислиш, да откриеш твоя смисъл в него, да те успокои и да те направи леко по-добър човек. Писах му тогава възторжено съобщение, той ми отговори, благодари и толкова. След време отново исках да си купя негова картина. Отидох пак до галерията и се оказа, че вече е почти невъзможно да се сдобия с негова работа. В последните 2-3 години Атанас Мацурев е преминал в другите – световните измерения на изкуството и вече е в списъка на най-големите галеристи, колекционери и меценати. Толкова се зарадвах, първо заради себе си, зарадвах се за вкуса ми. Това беше доказателство, че харесвам качествени произведения. После и за него, защото е българин и защото е творец, който заслужава това.

Много съм щастлив, че екипът на Glenfiddich забеляза какво правя в сайта ми и благодарение на проекта, който правим заедно, се сдобих със смелост да поканя човек като Атанас да участва. Той се съгласи, изчаках го да се върне от Италия. Там той получи престижна и важна награда – First place at Marche D’Acqua Biennial Watercolour 2018. Това, което искам да ви разкажа за него, не е за творчеството му. Ако ви харесват неговите работи, сами ще се поинтересувате и ще видите. Искам да ви разкажа за Пътя му, Пътя към успеха, за характера и непрестанното преследване на мечтите, независимо какво му е коствало това. Няма да скрия, че в неговата история намирам много сходни неща с моята, но за това няма да говоря. Пътят към успеха почти винаги е един и същ, независимо от професията.

От Банско е и като малък не е осъзнавал таланта си. Дядо му бил учител по рисуване и цели пет години се е грижил за него. Този период всъщност е бил много важен, защото така той забелязва способностите на своя внук, възпитава в него естетика, кара го да прави различни скулптурки от глина, мозайки от жито и боб и естествено картини. Но не за да направи от него задължително художник, а по-скоро да го вдъхнови и научи как да създава красота, да го превърне в одухотворен човек и ценител на изкуството. По-късно в ръцете му попадат албуми на стари майстори, които рисуват акварел. Постепенно започва да харесва водата, разливането в боите и осъзнава, че това е деликатна техника. След няколко опита вижда, че е толкова трудно, че никога не би се справил. Струвало му се непосилно. Акварелът си е стоял там някъде в него, като голяма недостижима красота. Идва времето за кандидатстване в Художествената академия, опитва да влезе в специалност „Графика“. Три пъти го късат. След третия път решава, че така няма да стане и взима нещата в свои ръце. Ще се развива сам. Все пак опитва да влезе в Съюза на българските художници, където се кандидатства само със собствени творби. Приемат го, но бързо вижда, че от този съюз никой няма да му помогне и нищо не може да очаква. Тръгва по трудния път на художник без академия, да осъществява мечтите си сам, без помощ на институция, учители и протекции. Насочва се твърдо към акварела. Сам се учи и не след дълго той става добър приятел с непосилната за него техника на водните бои. Скоро след това започва да предлага на малки частни галерии своите работи. По онова време никой не го знае и заради това ходи сам да се предлага. Творбите му бързо успяват да привлекат вниманието на хората, започва да продава и разбира, че май нещата биха могли да се случат. Тук някъде и аз съзрях работите му. Слава богу, че ги има тези малки галерии, защото благодарение на тях можеш да откриеш художници като Мацурев. Благодарение на тях тези художници получават самочувствие и стимул да работят. Това са години, в които той категорично решава да се занимава само с това независимо каква цена ще плаща. Имало е месеци, когато буквално е бил на ръба на оцеляването, но е продължавал да рисува. Галериите са продавали, но разходите за материали често са превишавали приходите от продажбите. Но никога не му е било проблем, никога не се е терзал, че няма пари и че е трудно. Просто е продължил да твори. Казва, че успехът е дошъл незабележимо за него. С малки крачки и малки битки. Бавно и постепенно. Никога не му е бил цел, но той е дошъл заради неговата упоритост и желание, заради любовта към това, което прави. В един момент вече всички знаят кой си и тогава е най-хубаво, защото печелиш независимост. Канят го на изложби, понякога и на конкурси. Бързо идва времето, в което става изключително търсен. След завоюваните успехи у нас е дошло и следващото терзание. Нямало е с кого да се сравни, правил е всичко на максимума на възможностите си и си е задавал въпросите: „Аз съм добър, но колко всъщност съм добър, какво е да си добър, кое е добре на добрето?“. Тогава започнал да се интересува какво се случва по света и бързо идва желанието да премери сили със световните художници. Прави го и то успешно.

Сподели над какво работи в момента и какви предложения е получил за следващите години. През септември 2019 иска да организира изложба в София на неговите световни конкуренти и подготвя проекта. Рисува на морска тематика за галерия в Антверпен и до 2020 трябва да е готов с 20 картини. Отново през 2020 ще направи самостоятелна изложба в Италия, за която му трябват 25 нови произведения. Преди броени дни най-известният търговец и галерист в Китай го е поканил за изложба и трябва да нарисува 10 картини. Големи колекционери от Америка и Европа му звънят, че искат да се сдобият с нови негови работи. Няма смогване. Всеки ден работи. Ангажиментите всекидневно се увеличават, времето – остава същото. До момента е нарисувал около 700 картини, като всяка му отнема между 4 и 7 дни. Дали почива? Не, не почива. Обича вечер, след цял ден рисуване да изпие чаша хубаво уиски.

Попитах го как избира какво да рисува и как всъщност го прави. Той ми отговори, че темите го намирали. Като отидох да го снимам за втори път на едни красиви скали близо до Ахтопол, придобих лични впечатления за работния му процес. Разбрах, че той е от художниците, избрали трудния път. Да търси мястото на следващото му платно независимо колко далече е, ежедневно да ходи там и да прекарва часове, борейки се с променящата се светлина, с различните нюанси на обекта през различните часове от деня и с всичко, което не може да застине за двайсет часа, колкото горе-долу трае създаването на една негова картина. За да може да надхитри времето, на едно и също място той избира два обекта. Единия го рисува на слънчево време, другия – на облачно. Концентрацията е изключителна, защото мозъкът му трябва да запомни точния цвят и светлина, които са били преди малко и които вече са се променили. Недоумявах как можеш да запомниш подобно нещо, да запомниш светлината. Отговори ми, че единственият шанс е да се слееш с това, което рисуваш, да станеш едно цяло с него, да се изключиш от околния свят, да изпаднеш в свръх концентрация, нещо като медитация. В тези моменти той спира да чува, не чувства глад, а като излезе от това състояние и се завърне в реалността усеща болката от сковаността, в която е стоял през последните часове. Техниката му и преследването на съвършенството се е превърнало в лудост при него. Постоянно гледа цветовете, какво зелено е това листо, точно колко зелено е и как може да пресъздаде същия цвят. Попитах го защо просто не заснеме обекта и да го рисува вкъщи на прохлада и комфорт. Отговори ми, че така няма да усети душата на природата, която го заобикаля. Всичко има значение за картината – ходенето до мястото, слънцето, което те жари, скалите, по които слизаш, неудобното място, на което рисуваш, тишината, чайките. Всичко. Когато рисува, иска „да вземе“ душицата на обекта, докосва го, за да почувства топлината му, вглежда се в цвета му и неговите нюанси. Нещо като маниак, който не се задоволява с малко. Ако един квадратен сантиметър не му хареса в една картина, е способен две седмици да работи само този детайл, докато не се получи задоволителен за него резултат. Никой не би забелязал тази разлика, но той я знае и това няма да му даде покой. Мисли постоянно за незабележимите детайли – с това става и с това ляга. Започва и манията му по хартията, на която рисува. Участва в търгове, за да си набави хартия на два века. Тази вманиаченост, разбира се, има и цена. Но нивото му като художник не може да бъде постигнато по друг начин, освен по този. С безкрайната отдаденост на неговото изкуство. Безкрайна отдаденост на неговия господар – Акварела. В творбите си той вмъква и душата на мястото.

Когато някой ден попаднете на картина на такъв художник и цената й ви се стори много висока, да знаете, че това не е лесна работа, това е хващане на живот от материята и вкарване в хартията. Нещо като магьосник, с тази разлика, че това отнема часове пот и умора, а магьосникът би го сторил с един замах на вълшебната си пръчка.

Неговият дядо, който преди две години е починал, сигурно би се гордял, че без да иска непременно да възпита художник, леко, без напъни е създал голям майстор. Майстор, който съм уверен, че след години ще се превърне в класик и неговите картини ще останат за поколенията. А заслугата за това ще бъде до голяма степен на учителя по рисуване от Банско, карал момчето да прави глинени фигурки и мозайки. Защото всеки голям творец има до себе си авторитет и учител, който е изградил в него основата, вкуса и любовта към изкуството.

В момента Атанас Мацурев е в топ 10 на най-добрите майстори на акварел в целия свят. Прави изложби в Европа, Азия и Америка, провежда Master класове в Русия, има многобройни покани за участие в големи проекти. Последвайте го i в instagram.

С подкрепата на Glenfiddich Whisky

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за #Karamazovfoto

Вижте целият проект Мисия Маверик

Посетете сайта на Диана Алексиева – interview.to

Посетете сайта на Атанас Мацурев – matsoureff.com

18.09.2018 Владимир Карамазов®