Голямото американско препускане – първа част 24 април 2018

Получихме покана да отидем на театралния фестивал в Санта Барбара, Калифорния през далечната 2006 година! Не можехме да повярваме на късмета си. Научихме вестта на къмпинг Смокиня докато бяхме на Юлиановата каравана. Това беше много вълнуваща новина, а за мен – направо сензационна. Защото бях убеден, че никога в моя живот няма да видя Америка. За мен това не беше страна, в която всеки ей така можеше просто да си отиде. Това мое схващане бях затвърдил многократно от случаи около мен. Първо – моят брат много искаше да отиде на бригада и може би да остане след това да живее там. Всички го подкрепяхме, но кандидатстването за виза приключи много бързо и трагично – „ненадежден кандидат и потенциален емигрант”. Получи черен печат за 10 години без право на повторно кандидатстване за този период. Много време му беше нужно, за да свикне с мисълта, че Америка няма да бъде страната, в която той ще живее. Друг от случайте беше с мой съсед и приятел от квартала. Той остави едногодишния си син и жена си и замина нелегално за Ню Йорк. Бях свидетел на цялата драматична история, на делата, които води да си ги вземе там при него. Пет години все неуспяваше, а след още пет усилията му бяха възнаградени и най-накрая се събраха, но детето беше вече на десет. Заслужаваха ли си тези девет години, без да видиш детето си, и най-важното без да видиш как то расте? То изобщо не го е познало, когато са се видели. Той изпусна нещо толкова важно заради Америка.

Имах много такива истории. На интервютата за виза само където не ти правят дисекция, за да прегледат всеки твой орган дали е годен за визата или не е. Няма да скрия, че след всички тези истории и цялата тази трудност при заминаване на човеците за там, след цялата тази цедка на годни и негодни, достойни и недостойни – аз много исках да отида в тази земя на избраните. Америка се беше превърнала за мен в нещо наистина недостижимо. Да, сега като се замисля за тези мои убеждения, голяма роля бяха изиграли и филмите, телевизията и списанията. Мислех си често, ако аз отида на интервю какво ще стане. Ако се облека официално, те ще си кажат „той се подмазва и се прави на добър гражданин”. Ако съм небрежно облечен – коментарът ще е „той е аутсайдер, не става, достатъчно такива има в Америка“. Ако казвам истината, че просто искам да разгледам Америка – пак няма да стане, защото не може така просто да разглеждам САЩ. Ако ме попитат какво работя и кажа, че съм актьор – „аха, такаааа, актьор, който иска да се пробва в Холивуд – не, не става“. Просто не става – аз съм потенциален емигрант и това си е. А аз наистина исках само да разгледам Щатите, заради моето любопитство. Бях вече актъор в Народния театър и бях щастлив. Това беше моето място и моята професия и си ми стигаше. Нито мечтаех за Холивуд, нито нищо. Просто исках да разбера какво пък толкова е Америка!

Няколко години преди моето заминаване за там се случи и още нещо. Моята приятелка и колежка Александра Василева ми каза под секрет, че се замисля турне с едно нейно представление в Америка. Щяха да обиколят няколко щата и да играят пред български емигранти, но още не било сигурно, така че да не казвам на никого. След няколко седмици тя ми сподели, че всичко е уредено и заминават за 20 дни. Аз щях да падна. Много ѝ завидях. След като мина интервюто за визата, я помолих да си донесе паспорта, за да видя това неземно чудо на чудесата – американската виза. Като го донесе започнах трескаво да прелиствам паспорта и… Ето я! Синичка, с малко червено, хубава снимка с много холограми по нея. С много изящен шрифт е написано United States of America. Държах я и си мислех, колко ценна е тази хартийка за толкова много хора. Ако моят приятел я имаше, щеше да си живее със сина си и нямаше да пропусне неговото израстване. Брат ми щеше да постигне мечтата си и… Тогава си помислих, че ако аз някой ден получа виза, искам на нея да ми е най хубавата снимка. Ще изтормозя фотографа до дупка, докато не постигне шедьовър в паспортната фотография. Всъщност аз много се зарадвах, че Александра заминава. Това беше шанс чрез нея и нейните разкази да се пренеса там. За това ѝ дадох точни напътствия. Да запомни всичко, което вижда и което се случва ден по ден и ако трябва да си записва. Да ми купи някакви неща – американски. Да снима и т.н.

Александра замина, а аз я зачаках с нейните разкази от Америка. Когато се върна, не мога да ви опиша какви разговори бяха, какво чудо. Разказваше за Лос Анжелис, за Големия каньон, за някакво невероятно шоу пред един хотел в Лас Вегас. Шоу с някакви пиратски кораби, от които единият просто потъвал, абсолютно наистина! Големият Каньон в Аризона бил нещо огромно и адски красиво. Постоянно повтаряше: „Не Влади, изобщо не можеш да си представиш колко беше красиво“ или „Толкова е голямо, че не можеш Влади да си го представиш“. Все неща от този сорт. Да, за съжаление, изобщо не можех да си го представя! Донесе ми зарче от Лас Вегас и тефтерче за телефони с доларова банкнота отпред. Те станаха много ценни за мен, въпреки че отзад и на двете пишеше Made in China. Александра не ме успокои и не задоволи любопитството ми, а напротив – засили го. И изобщо не видях Америка през нейните очи. После ходих и на всички разказвах, че Александра била казала, че е велико в Америка.

Та какво, заминаваме за Америка, и то за Калифорния?! Бяхме адски развълнувани и веднага започнахме да мислим и говорим как може да отидем до Холивуд или до Лас Вегас. Изведнъж обаче аз се сетих, че нямаме визи за там и направо нещо ме преряза. Кога ще е интервюто? След две седмици. Кошмар. Следващите дни имахме среща на екипа и на нея се каза, че ще отидем всички заедно в посолството. Имахме покани от американския фестивал, но с тези покани аз пак съм си потенциален емигрант. Попитах какво ще стане, ако не ми дадат виза. Отговорът беше, че щели да ме сменят. Така, значи аз няма да видя Америка. Бях сигурен. Интервюто щяло да бъде на английски, а аз знам английски колкото азербайджански каруцар. Има неща, които ги усещаш отвътре и сега аз усещах, че съм прецакан. А когато се сетих, че имам в паспорта си Пакистанска виза и атентатът срещу двете кули беше миналата година, пак ми се изпотиха задните части. Направо казах, че е безмислено да се дават 100 долара за таксата на интервюто. Как можах да искам да отида в Пакистан миналата година? Та и Пакистанска виза да имам сега залепена в паспорта ми. Ако знаех как ще ме прецака тоя Пакистан, изобщо не бих отишъл там – ама никога. Започнах да посървам и да се отчайвам. Плюс това не е честно.

Аз бях този, който от години искаше да отиде в Америка. За мен Америка беше недостижимата дестинация. А какво ще излезе накрая – всички ще я видят, само аз – не. На всичкото отгоре заради тази пакистанска виза сигурно и черен печат ще ми лепнат за три живота напред. Печат, изобретен на място от консула специално заради мен, та никога дори и в другите си животи да не я видя тази Америка. Всички започнаха да ме успокояват, но то е лесно така, като нямат пакистанска виза, що да не ме успокояват. Изминаха две дълги седмици. Всяка сутрин се събуждах с тази мисъл. Нощем сънувах как съм на косъм да зърна Америка и все нещо ми се изпречва на пътя. Дни преди интервюто вече се бях примирил. Просто не ми е било писано и това е. Но сега дали да си правя хубавата снимка за визата? Има ли вече смисъл? Реших все пак да си направя. Избрах любимата ми тениска и се запътих към фотото. Пооправих си косата, за да изглеждам западняшки. Преди да вляза вече ми се струваше абсолютно тъпо и ненужно да го правя. Но все пак – хайде, заради нищожния процент за успех, ще го направя. Седнах и направих хубавата и винаги работеща физиономия, която е все едно някой ме вика и съм нащрек с леко присвити очи, като че ли се опитвам да видя нещо далечно. Леко си оправих челюстта, защото ми е крива и ако не я оправя винаги на снимка излиза, че в едната буза има нещо като хамстер, натрупал храница. Не, на първата не се харесах, и на втората – не. Фотографът се засмя, но май не му пукаше много. Кой знае колко такива луди като мен са му минали през ръцете. Нека си мисли, че съм Лили Иванова, абе знаеш ли колко ме интересува. Най-накрая се получи, платих ги и си тръгнах с наистина перфектната паспортна фотография.

На другия ден беше интервюто.

Следва продължение…

24.04.2018                                                                                           Владимир Карамазов ®