Голямото американско препускане – част 5 22 май 2018
Настанихме се в най-високия хотел в града – „Стратосфера”. Стаите бяха наистина огромни. Отново с легла като огромна спалня, при това за един човек. Оставихме багажа и хукнахме да разглеждаме, защото много искахме да поиграем в казино. След десет минути бяхме вече на главната улица Las Vegas Boulevard South. От всичките и страни бяха известни казина и хотели. Минахме през хотел „Treasure Islands” и чух някакви звуци. Видях тълпа, но този път не обърнах внимание. Толкова бях зашеметен от светлините и всичко около мен. Започна музика и Юлиан каза: „Абе, Владка, това не е ли онова шоу, за което Александра ти беше разказвала?“. Естествено, че аз на всички бях надул главите след разказа на Александра. Чувам какво казва Юлиан, обръщам се и попадам в разказа на Александра, но този път на живо. Втори огромен късмет.
Толкова исках да го видя това представление. Хванахме го точно в началото. Сюжетът беше не кой знае колко сложен, актьорската игра – не много добра, дори малко преиграваха. Това го казвам сега от дистанцията на времето. Тогава беше уникална, впечатляваща битка на пирати. Цялото нещо беше направено само за да дойде моментът с потапянето на единия кораб и да умре главният герой. На двамата ми приятели им беше адски скучно и постоянно повтаряха колко е тъпо и жалко и актьорите колко са смотани и дори си тръгнаха, а аз си го догледах сам. Това, пак казвам, не беше кой знае какво. Това беше за реклама на хотела. Всеки голям хотел си имаше своя артистична програма да събират туристическия интерес. На „Bellagio” – фонтаните, на „The Venetian” – гондолиерите, а на „Treasure Islands” – този спектакъл. Въпреки всичко на мен ми харесваше и бях много впечатлен. Не може би заради самото шоу, а защото си доказах отново, че ако искаш силно нещо, то рано или късно ще се случи. Изгледах го цялото и чак тогава си въздъхнах. Казах си наум: „Е, Александра, вече мога да си го представя”.
Изтичах да догоня останалите. Разгледахме и останалите хотели. Юлиан само повтаряше как всичко било страшния кич, че всичко било направено от гипсокартон и т.н., а аз бях опериран в този момент от негативизъм. Бях си сложил „розовите очила“. Стигнахме до „Беладжио”. Юли и Захари искаха да заложат в казиното. Влязохме и заложиха някакви парички, ама малко, колкото да се каже, че са играли. Около нас всички хора се забавляваха, танцуваха, пееха. Отвсякъде изскачаха Елвис Пресловци, които пееха много зле, но на никого не му пукаше. Беше шарено и забавно. Беше станало много късно, а ние бяхме адски изморени от този наситен с преживявания ден. Върнахме се в хотела и заспахме като талпи.
Спали сме около три часа и отново зазвъняха алармите. Днес ще ходим до Големия Каньон. Доста е далече от Лас Вегас, а ние щяхме да прекосим разстоянието с вана. Едвам се отлепихме от креватите. Юлиан предложи за събуждане да отидем в казиното на хотела. Там всеки хотел си има казино, което работи по 24 часа. Ще си вземем кафенце и ще проиграем някой и друг долар. Все пак сме в Лас Вегас. Аз нямах никакво желание да играя на каквото и да е, но хайде ще дам за каузата само един долар на ротативките. Защото беше нелепо с този един долар, започнаха смешки какъв гаден дзифтар съм.
Юлиан хвана камерата да запише този паметен момент. Аз пуснах жетона, натиснах копчето, картинките се разместиха, започнаха да спират едно след друго и машината започна да святка. Отначало си помислих, че счупих ротативката и лошо ми стана. Сега разправяй се, плащай ротативка. Обаче тя не била счупена, а издоена. Аз съм спечелил от първия път. Всичко се успокои и започнаха да падат жетоните. Гледах като Гаврошче, което печели шестица от тотото. Спечелих 40 долара. Това беше много смешно и се разсънихме на часа.
Те също поиграха малко без никакъв успех и тръгнахме към Големия Каньон. Пътят беше много дълъг. Спряхме само на Хувър Дам. Ние дори не знаехме какво е това. Просто наш пропуск, защото това е основно нещо, което трябва да се види в тази част на Америка. Спряхме, защото видяхме много хора и трудно се минаваше с колата. Чак когато видяхме отвесната стена на язовира, започнахме да се сещаме какво всъщност е това. Размерът на Хувър Дам е внушителен. И е задължителна спирка преди да се посети Гранд Каньон. Набързо се снимахме и потеглихме. Имахме още доста път, а денят вече го бяхме преполовили. След часове стигнахме крайната точка. Имаше още един час до 17 часа, когато затваряха резервата. Имахме само един час. Стана ми много неприятно, защото един час беше твърде малко време, за да видиш подобно нещо.
Но по-добре малко, отколкото нищо да не видиш. Но ако искате да видите Каньона в пълния му мащаб и красота, отделете си минимум два пълни дни. За съжаление ние не разполагахме с това време и се насочихме към най-известната точка на Каньона с най популярната гледка. Отново си направихме снимки. Наистина бяхме впечатлени – дълбоко всечена долина със стръмни, почти отвесни стъпаловидни склонове, известна под името Гранд Каньон на река Колорадо. Неслучайно в едно филмче на BBC за стоте места, които трябва да видиш преди да умреш, беше на първо място. Наистина доста съм пътувал и съм видял доста неща. Неща, създадени от човека и от Бога. Тези, които са божествени, могат да те накарат да заплачеш и да ги носиш цял живот в съзнанието си. Другите просто те впечатляват. Каньонът беше внушителен, огромен и красив. Аз нямам таланта и самочувствието, че мога да пиша. Само ще кажа – отидете и го вижте, защото подобно нещо с думи на може да се опише. Започна да се смрачава и трябваше да поемем обратно към Лас Вегас. Поне го зърнахме. Не трябва да бъда алчен, особено след нещата, които се случиха предните дни. Върнахме се в Лас Вегас, отново обиколихме казината и хотелите, отново нищо не спечелиха комарджиите и се прибрахме в Стратосферата. Отново щяхме да спим малко, защото самолетът до Сан Франциско, следващата ни спирка, беше рано сутринта.
Следва продължение…
22.05.2018 Владимир Карамазов ®