Голямото американско препускане – част 7 11 юни 2018

Важно беше да се приберем навреме и да се наспим най-после добре, защото на другия ден имахме първото представление, а сутринта в 9 ч. – репетиция. Като започнахме да изчисляваме излезе, че за тези четири дни сме спали около 9 часа. Бяхме се превърнали в щастливите сомнамбули. Нашето голямо американско препускане беше към своя край. В колата си говорихме, радвахме се, че така се нареди всичко. Изобщо не сме очаквали такова прекарване. Докато си преговаряхме всички хубави неща през последните дни, които ни сполетяха, попаднахме в адско задръстване точно на излизане от града. Всичките 6-7 платна бяха непроходими, но най-лявото беше празно. Това беше много странно. Чудихме се и не можехме да разберем защо. От време на време минаваха коли съвсем спокойно. Тези на тарикати ли се правят? Може да са българи, нали винаги ние искаме да сме тарикати и да сме най-хитрите. Май не са българи. Е, защо тогава едни минават свободно, а другите – не? И след няколко минути Юлиан разгада ребуса. В лявата лента минават само коли, в които има над двама пътника, а тези които чакат са с по един в кола. Лявата лента е бонус за тези граждани, които се комбинират и пътуват с една кола. Мярка на щата да стимулира хората да не пътуват сами и да намалят колите в града. За който се вози с няколко човека, няма да има задръствания. А тези, които са сами – ще чакат. Ние сме трима, заради това в лявата лента и ръчка. Излязохме на магистралата и естествено Юлиан караше. Тъй като вече караше часове, Захари му предложи да кара той, но Вергов не се съгласи. От мене такова предложение не изскочи, защото аз бях млад шофьор с книжка от преди няколко месеца. Аз им казах, че ще бъда солидарен с тях и няма да заспивам. Казах го и дрямката започна да ме завладява. Наистина се мъчех да се преборя с нея, но тя беше адски упорита. Казвах ѝ наум „Остави ме, дрямко гадна, за да мога да подкрепям моите приятели в това последно пътуване. Не мога да карам, но няма да ти се оставя в ръцете”. И както така се борех с всички средства срещу дрямчока, съм преминал, без да се усетя, в истинска битка на живот и смърт. Аз съм войн с доспехи, а дрямката – грозна жена с черна коса и два пъти по-голяма от мен. С много дебел глас ѝ викам: „Дрямко, разкарай се”, а тя се смее. Изведнъж всичко спря и аз се ококорих. Майко, аз съм заспал. Извиних се на шофьора и навигатора и казах, че повече няма да се повтори. Захари призна, че и него дрямката го преборила. Тръгнах да казвам нещо и пак съм се отрязал. След час и нещо се събуждам и видях Юлиан вече да се мъчи. След минути Захари хвана волана. Юлиан заспа на секундата, но много скоро се чуха звуци от преминаване по нещо неравно. Захари заспиваше на волана и излизаше от мантинелата. Да, благодаря ти Захари, но така нямаше да стане. Отново разменихме местата си и този път за постоянно. Аз казах, че като отидем в хотела Юлиан ще бъде носен на ръце. Ще му пренеса багажа, пръв той ще се изкъпе и за него ще бъде най-хубавото легло. Той си го заслужаваше. Казах го и заспах за четвърти път. А щях да бъда солидарен. Винаги така ставаше. Пристигнахме в Санта Барбара след часове нощно шофиране.

Взехме си първия мотел, който изглеждаше като по филмите. Със Захари бяхме гузни мухици, които правеха път и гледаха как да облекчат героя на вечерта – шофьора Вергов. Юлиан се изкъпа пръв и заспа като труп, ние след него. Събудихме се едвам-едвам и пак не се бяхме наспали. Малко се притеснявахме, защото след малко щяхме да се видим с останалите. Доколкото познавахме режисьора, нямаше да остави нещата просто ей така. Но нашето изкарване беше толково хубаво, че не можеше никой да го развали. Каквито и да бяха санкциите срещу нас, пак си заслужаваше и изобщо нямаше да съжаляваме. Върнахме колата и се запътихме към театъра. На входа бяха останалите без режисьора. Всички се навъсиха като ни видяха. За няколко минути ни запознаха със ситуацията, която прозвуча като заплаха срещу нас. Усмивката не слизаше от лицата на трима ни. Казаха, че всички са ни бесни, че имало театрален уъркшоп, който бил уговорен от месеци, и как ние трябвало да сме главните герои. Че няма да ни дадат никакви дневни заради това. Че жената, в която трябвало да спим, ни се ядосала, че шефът на фестивала ни бил бесен и т.н. Е това ли е? За около десет минути ние им разказахме какво сме правили през тези дни. Започна репетицията. Ние и тримата бяхме истинските професионалисти. Репетицията мина много добре, а представлението беше истински фурор.

Бяха дошли българи от всички краища на Америка. Публиката беше очарована. Никой и дума не продума за нашето отсъствие. Когато човек може и успява да бъде истински професионалист в работата си, много неща в живота могат да бъдат простени. Ние наистина бяхме добри на сцената и заради това не можеха да ни кажат нищо. Вечерта след големия успех трябваше да отидем при Сара – жената, в чиято къща щяхме да живеем през следващите два дни. Как ли ще ни посрещне, щом като ни била сърдита? Отвори ни една страхотна, одухотворена възрастна дама. Първо ни поздрави за играта тази вечер и сподели, че много ни е харесала. От тези думи ние вече бяхме спокойни. После ни покани вежливо да влезем. Седнахме и разговорът тръгна от само себе си. Започна да ни хвали, да ни разпитва къде сме били. Оттам беше залята с нашите истории и разкази. Тя слушаше с интерес и се забавляваше. След малко ние със Сара бяхме вече приятели. Пък и кой се е съмнявал? В къщата на възрастна жена влизат трима симпатяги и секссимволи и тя какво – ще им се намръщи ли? Сара ги лапна като топъл хляб тези момчета. Това стана ясно на закуска. Станахме и на масата в дневната имаше какви ли не вкусотии. Тази жена беше приготвила заради нас кифлички, яйчица, лакомства и какво ли още не. Сърдила ни се била Сарето. Ако можеха всички хора така да се сърдят, щеше да е страхотно. Беше взела и вестниците от деня специално заради нас, защото във всеки имаше положителна и хвалебствена рецензия за нашето представление. Ние бяхме временни звезди в това градче.

Днешния ден ни беше последен в Америка и щяхме да разгледаме Санта Барбара, вечерта щяхме да играем второто представление, а след него да се напием подобаващо за хубаво изкараните дни. Казахме си чао със Сара и тръгнахме на обиколка. Санта Барбара е китно крайбрежно градче, в което всички големи звезди от шоубизнеса имат летни резиденции. Тези резиденции естествено не видяхме, но се разходихме из центъра и крайбрежната улица. Хванахме голямо намаление в един спортен магазин. Всички си купиха по един чифт маратонки, а аз не можех да се стърпя. Всички бяха много евтини и точно моделите, които харесвам. Поради тази причина аз си купих четири чифта. Като има, взимай. Купихме си сувенири, посетихме други магазини, пихме кафе, похапнахме и денят се изтърколи. Второто представление беше отново много добро. Отново хвалебствия и овации. Започна и запоят, хубаво се подредихме. Програмата беше сто процента изпълнена, дори имахме и многобройни бонуси. Не успяхме да останем будни, но и не може да се каже, че сме спали. Приличащи на нищо и половина, се сбогувахме с нашата хазяйка. На летището този път всичко беше наред. В самолета всички заспахме едновременно. Америка остана под нас, а аз бях в небето и то не кое да е, а на седмото небе. Още една моя мечта се сбъдна.

Човек в своя живот сам изгражда своята истина. Истина, която се променя. Това беше една малка моя мечта, която се сбъдна. Вече съм сигурен, че ако човек много иска дадено нещо, преследва го, непрестанно мисли за него, то рано или късно ще се случи. Сега като чета всичко това (писано е преди 8 години, а пътуването до САЩ беше преди 12 години) виждам как съм се променил. Онази емоция и любопитство, които изпитвах от такива случки, вече са в миналото. Сега се вълнувам от други неща. Спомням си, че през последните години многократно ни канеха да отидем в Америка да играем представление и желанието за това беше нулево. Човек наистина може да се промени драстично, да промени мислите си, възгледите си, стремежите.

Владо през 2006 няма нищо общо с Владо през 2018. Аз го приемам онзи Владо, но по-скоро го гледам като нещо забавно, отколкото да го разбирам. Това е разказ на едно момче, което се промени, разказ, който показва тази трансформация, показва промените, които настъпват във всеки един от нас с напредването на годините. А това дали е хубаво или лошо? Това не е нито хубаво, нито лошо, това е просто така!

 КРАЙ

текст – Владимир Карамазов

снимки – Владимир карамазов за #Karamazovfoto

 

11.06.2018                                                                                           Владимир Карамазов ®