Голямото американско препускане – част 4 15 май 2018

Навън започна да се развиделява. Захари се оказа не много добър навигатор и лесно се объркахме. Не можехме да намерим пътя към нашата първа спирка. Аз започнах да давам, според мен, практични съвети. Съветът беше просто да попитаме някого. Това ми се стори най-лесното и сигурно нещо. Нямаше как да го направя аз, защото не говоря добре английски, а те се справяха отлично. Тук е мястото да спомена, че когато съм с други хора, не си мърдам пръста да направя нещо. Аз наистина съм торба с картофи, която се вози и не поема инициативата за нищо. Особено, когато пътувам с Юлиан. Аз знам, че той ще свърши всичко, ще кара, ще се ориентира, ще пита – аз съм в сигурни ръце и няма защо да се притеснявам. За мен остава просто да си разглеждам спокойно и да не мисля за нищо, да си правя кефа. Когато пътувам обаче сам, нещата стоят по коренно различен начин. Чувах, че се суетят и не могат да намерят пътя по картата за Лос Анджелис. Пуснах едно небрежно „що не питате някого”. Въпросът ми потъна в пространството без никой да го регистрира. Продължиха да се чудят наляво или надясно да продължат и аз пак пуснах „що не питате бе, момчета” и пак никой не ми обърна внимание. Продължих да си блея. Изобщо не разбрах, че това зверски дразни Юлиан. Продължихме да се лутаме и аз още може би 10 пъти попитах защо просто не попитат някого. На може би 15-тия въпрос от моя страна колата заби спирачки, задницата ѝ се извъртя и замириса на изтъркана гума. Спряхме до един човек, който беше видимо изплашен от случилото се. Юлиан започна да ми крещи да слизам и да го питам тоя, щом толкова искам. Бълваше нещо такова „айде бе, айде слизай да го питаш тоя, бе, айде бе, че ми писна да повтаряш едно и също бе! Леля Веса такава, латерна, досадник….” – ето такива думи се сипеха върху мен, че и по-лоши. Просто гледах и преглъщах обидата. Че какво направих толкова, дадох добър съвет как да излезем от ситуацията. Освен това го направих за добро, защото ми се късаше сърцето като гледах как се лутат и как се мъчат. А аз, за това добро дело получавам обиди, ругатни и псувни. Съжалявам, но пак ще се изразя с народна мъдрост – „Направи добро, за да изядеш говно“. Да, наистина, може би малко повече пъти съм го повторил, според мен около 15, но според Юли – 40. Колкото и да бяха, и 100 пъти да бяха, има ли значение, когато човек го прави с чисто сърце, защо трябва да бъде хулен. Не знам. Тъй като недоумявах тази ситуация, отговорих, че няма да попитам уплашения човек и се разсърдих. Всъщност не се разсърдих, а просто реших да не говоря повече, защото моят глас ги дразни и им пречи. Еми, добре, като е така повече няма да го чуете. Нека си мълчим в колата. Да видим като не поддържам положителния дух какво ще стане. В колата настана гробна тишина.

В ума ми отекваха думите на моя „приятел”. Най-накрая намериха пътя и тръгнахме. Чудех се дали и на Захари да не се разсърдя заради неговата пасивност, но все пак ми трябваше съюзник и затова го попитах дали това е пътят, по който вчера вечерта сме дошли и който не видяхме. Той каза, че друг няма. Това беше явен знак на кой съм обиден и на кой – не. Просто да се знае и врагът да се почувства зле. Мислех си как това може да помрачи цялото ни изкарване, а толкова много си мечтаех за него. След известно време вече бях непоколебим и нищо не ме интересуваше. Нека да си прекараме гадно, знаеш ли колко ме интересува? Исках извинение от Юлиан Вергов. Без извинение нямаше да стане, нямаше да ме прекърши. Но какво ти извинение от този характер. Той никога няма да си признае грешката, нали е COOL. Той винаги е прав, а другите – не. Той е толкова горд и безкомпромисен, че знае ли се. Започна нещо да говори на Захари и да се смеят. Това направо ме вбеси. Аз чакам извинения, а на него изобщо не му пука. Поне мислех, че ще посърне, ще съжали. Не, батко, той си се смее с Бахаров, моя „Съюзник”. Е, добре, смейте си се, аз съм дотук.

Ще разкажа малко за природата и пейзажа около нас, защото се ядосах. За разлика от вчера, сега пред нас се откри чудна гледка на океана, който беше от дясната  ни страна. Вчера сме минали покрай океана и нищо не сме видели. Но сега беше различно. Над водата имаше мъгла, а сутрешното слънце се мъчеше да я пробие. Беше красиво и се сетих, че такава гледка съм виждал неведнъж в много американски филми. Като че ли и ние бяхме във филм. Драматичен филм, който се разказваше за обидата и предателството между приятели. Айде пак си дойдох на думата. Аз мълча и никой не ми обръща внимание. Влязохме в Лос Анджелис и оставихме колата на паркинг точно до алеята на славата. Много ясно се виждаше надписът HOLLYWOOD. Но не ме интересуваше нищо, аз бях дълбоко обиден. Oтидохме на Aлеята на славата и аз започнах да снимам звездите по улицата. Звездата на Антъни Хопкинс, Том Ханкс, и изведнъж в края на улицата чух някаква тарапана. Вдигнах си главата, имаше много хора, които се тълпят и бутат. Мозъкът веднага смля информацията, която му снесоха очите и ушите ми, даде сигнал на устата ми и тя извика: „Там има звезда!”.

Юлиан каза, че снимат някакъв филм и това е масовка. Не, казах им, там 100% има звезда. Те пак не повярваха. Аз закрачих с огромни крачки, обърнах се и видях, че и те се тътрузят бавно. Аз пак извиках, че съм сигурен и там има някой известен. След секунди бях вече в тълпата и започнах да се бутам. Изведнъж пред мен на около четири-пет метра стоеше Брус Уилис. Обърнах се към Захари и Юлиан и завиках: „Казах ви, че има някой – вижте Брус Уилис”. Те затичаха и започнаха да вадят фотоапаратите. Аз извадих камерата и снимах. Не можех да повярвам на късмета ни. За секунди забравих и обида, и всичко. И моите приятели бяха вече разкошни. Всичко преглътнах не за секунди, а за стотни. Радвах се, че ни се случва и на трима ни. Оказа се, че правят откриването на звездата на Брус Уилис на Алеята на славата. Имаше сцена и кметът на града държеше реч. Той стоеше до него адски готин в костюм и се подхилкваше. Феновете крещяха и подвикваха. Кметът сподели, че тук са и неговите приятели. И тогава Захари каза: „Вижте тук е и Бен Афлек, и Били Боб Торнтън“. Ние бяхме истински късметлии. Дадоха думата на колегата Брус. Той приветства хората и даде думата на неговите приятели. Всички държаха слово. (ВИДЕО).

Гледах колегата Брус и не можех да повярвам. Ето това е истинска звезда, а не като нас в България. Това е човек, който можеш да гледаш само във филм, в списание или по телевизията. Него го познава цял свят и когато го видиш на живо, ти се струва нещо нереално. Чувстваш се извънреден късметлия. А нас по „Раковски” всеки ни вижда и на никого не му пука. Е кой е истинската звезда? Продължих да си мисля – той живее ето там горе на хълма, в Бевърли Хилс, и днес му е звъннала алармата като на всеки. Той е станал, за да се оправи, да си измие зъбите, да си обръсне главата и да дойде на откриването на неговата звезда на Алеята на славата. И ние, неговите колеги от България, имахме късмет да присъстваме на това събитие. Наистина звезда, но аз видях също, че е нормален симпатичен човек. Ето това беше перфектното начало на нашия американски тур. Много вдигнахме летвата, сега да видим какво ще се случи оттук нататък. Брус си тръгна (наричам го Брус по разбираеми причини, защото вече бяхме нещо като приятели, пък и сме колеги) и тълпата се разпръсна. Бях на седмото небе. Пак си бяхме добрите стари приятели, които се разбирахме чудесно. Снимах се пред Кодак Театър, пред Китайския театър, на звездите. Купихме си по един малък Оскар. Всъщност, само аз – защото си падам по циганийките. Накрая решихме да хапнем по един американски сандвич. Много неща се преобърнаха тогава в главата ми. Бях щастлив, че съм избрал тази професия и съм актьор. Оцених много неща, които по принцип лесно се забравят в ежедневието. Качихме се в колата и решихме да отидем да разгледаме квартала на колегата Брус – Бевърли Хилс. Не можахме да видим много. Видяхме само скъпи и високи огради. Да, огради видяхме, но звезди и къщи – не. Следващата спирка беше Родео Драйв – шопинг улицата на богатите.

Там беше интересно. Ламборгинита и Ферарита спряни пред самите бутици. Имаше магазини на всички известни марки. Аз бях малко неподходящо облечен за там, с едни много селски гуменетки. Взех тях, за да ми е леко и удобно. Поразгледахме, купихме си някоя и друга дрешка и вече беше дошло време да се срещнем с Митака. Митака е стар приятел на Захари и живее в Атланта. Ходеше тогава с една индийка и заедно щяха да пристигнат. Той беше повече от странен. Освен това докато караше, успоредно вършеше и друга работа. Например сглобяваше някакво фенерче или нещо друго поправяше. От това направо косата ми настръхваше. Не можеше просто да шофира, трябваше да кара и да отметне и други работи. С него се срещнахме там, където върнахме нашата кола. Той беше наел мини ван с телевизор отпред и отзад за всички ни. С този ван щяхме да отидем до Лас Вегас  и до Големия Каньон. Срещнахме се с Митака, но не мога да кажа, че срещата беше много емоционална. Веднага започнахме да разказваме за колегата Брус, но Митака ни Брус, ни Мус го интересуваше. Бързахме да тръгнем, защото искахме да стигнем не много късно в града на греха. Дотам разстоянието беше голямо. Кой ще кара? Естествено Митака. Този човек през целия път майстореше нещо докато шофираше и бъцкаше. Юлиан е изключителен шофьор и подобни неща и такова каране меко казано го разстройват, но както и да е. Главата напрово ми пулсираше от емоции. Аз бях в Америка и видях Брус Уилис. Ако преди време врачка ми гледаше и ми го кажеше, че това ще ми се случи, щях секрет от носа ми да ѝ замажа и да ѝ кажа „циганка“. Тъкмо посвикнах с карането на Митака и Лас Вегас се показа пред нас. Ние бяхме нависоко, а градът беше под нас, облян в светлина. Започнахме да пеем в колата песента на Елвис Пресли „Вива Лас Вегас“. Дали щях да видя шоуто с пиратските кораби, които потъват пред някакъв хотел? Щях да узная съвсем скоро.

Следва продължение…

15.05.2018                                                                                           Владимир Карамазов ®