Голямото американско препускане – част 2 1 май 2018

Срещнахме се много рано сутринта пред Американското посолство. Аз не бях мигнал, пък и беше студено и заради това треперех, без да мога да се спра. Бяхме всички доста притеснени. Дойде време да влизаме. Една проверка, после чакаш втората проверка и пак чакаш. Първи влязоха при гишетата за интервюто трима от колегите. След 15 минути започнаха да излизат засмени. ”Какво стана, какво стана“ – ги питахме ние, а те ни казаха, че са им взели паспортите. Това е сигурен знак, че са те одобрили и че получаваш виза. Щастливци. Ето, това са едни щастливци, които аз имам удоволствието да познавам. Те вече са от другата страна – страната на успелите. „Какво повече им трябва на тези щастливци“ – си мислех. Те заминават със сигурност. Тъй като Захари и Юлиан все още не бяха минали, си казах дано и на тях не им дадат виза, за да сме си заедно в нещастието. Така би било справедливо. Така си мислех тогава, защото наистина виждах в действителност как само аз съм прецаканият. Мърморех през цялото време. Юлиан ми каза да се успокоя и че всичко ще бъде наред. Винаги, когато той ми каже нещо подобно, аз се успокоявам. Извикаха ги и тях двамата. Останах само аз. Загледах изпитващите и си въобразих, че единият от тях е много свиреп и гаден и дано не попадна на него. Изчаках пет минути. Сториха ми се десет часа. Видях как Захари си подава паспорта и се обръща ухилен. Е, не – още един щастливец. В тази минута ме извиква точно гадният консул. Край, сто процента всичко е решено. Тръгвам към него и по пътя виждам, че Юлиан си тръгва, но не видях остави ли си паспорта или не. При него изблици на емоции рядко можеш да видиш. Прикрива ги, за да бъде просто cool. В тази секунда признавам си се помолих да не му дадат виза, защото това беше последният ми шанс да си имам приятелче в мъката. Това щеше да бъде наистина справедливо в крайна сметка – да сме двама неуспели. Попитах го „минаваш ли?” и той ми каза „да!”. Всичко рухна! Всички минават без мен.

Направо ми идеше да заплача с крокодилски сълзи. Като ни се срещнаха погледите аз се превърнах тутакси в една плаха, свитичка девойка, леко мязаща на мишчица гризанка и с толкова тихо гласче, че никой не може да я чуе. Първи въпрос: „Какво правихте в Пакистан?“ Е, този пък – от главата за краката. Мислех, че ще ми даде надежда с някоя и друга усмивка, добра дума и тогава ще ме посече. А той – директно. Аз започнах да говоря като онова свитото създание, което ви описах преди малко. „На един мой приятел баща му работеше там и ние не искахме да ходим, но отидохме. Защо отидохме като не искахме, наистина не мога да ви кажа…” и ей такива тъпотии. Ако другите ги държаха 5 минути, мене ме задържаха пет пъти по толкова. Пита ме за всичко. За семейството ми, защо брат ми има черен печат, от колко време съм на щат в театъра – за всичко, за което се сетите. Как пропусна да ме попита защо съм се родил или защо като малък много съм мрънкал, наистина не знам. Той знаеше всичко за мен. Накрая за няколко секунди впери поглед в мен и ми каза да му дам паспорта. Аз му го подадох и не си тръгнах, защото чаках моя специален черен печат с продължителност три живота без право да се посещава Америка. Той започна да си пише нещо. Помислих си, че този е егати гадняра – „абе айде слагай го тоя черен печат и да ходя да рева“. Той вдигна глава и учудено, леко раздразнен ми каза, че съм свободен. Моля! Не можех толкова бързо да разбера какво точно става. Аз две седмици живея като прецакан, сгрухан и очукан човек заради тази виза, а сега става нещо различно. Абе, този да не би да се заблуди и да ми даде виза? Това сега вярно ли е или от отчаяние нещо ми се замъгли мозъкът? Тръгнах си и започнах да проумявам, че май аз имам виза за Америка! И аз съм от щастливците. Всички ме чакаха с нетърпение, за да кажа какво е станало. Направо изкрещях „ЗАМИНАВАМЕ!“.

Веднага забравих терзанията през миналите две седмици и тутакси се появи един уверен човек, на който всичко му е наред и дори можеше да се долови една  непосредствена приповдигнатост. Лошото беше забравено за около минута. До три дни щяха да ни изпратят паспортите по пощата. На третия ден аз извадих душата на Юлиан да отидем и лично да си ги вземем, без да чакаме доставка. Нямах търпение да си видя визата и как е ситуирана готината ми снимка на нея. Към обяд той не издържа на врънкането и тръгнахме. В офиса взех пакета, разкъсах го със зъби и разлистих страниците. Изведнъж аз видях не визата на Александра или на някой друг.

Аз видях визата на едно много симпатично момче, което ме гледаше с изострен поглед,  като че ли се вглежда в нещо далечно и като че ли някой го вика за нещо. Охооо, това е симпатягата Владко Александров бе, с псевдоним Карамазов. Охооо, това е визата на щастливеца Владко!!!! Браво! Браво за всичко!

Няколко дни по-късно чукнах среща на триото ни в щата Илинойс (моя роден дом в кв. Илиенци, но повлиян от Америка го кръстих така), за да начертаем програмата за Щатите на моя компютър.(ВИДЕО) Исках да е в Илинойс, за да има все пак някаква връзка и да е актуално с нашето пътуване. Престоят в Америка беше седем дни, като през последните два от тях щяхме да играем представлението „Ромео и Жулиета“. Като махнем по един ден за пътуването, излизаше, че имаме точно три дни да разгледаме Калифорния. Обещах на другарите ми да ги посрещна подобаващо у нас и да ги нагостя преди да започнем да подреждаме програмата. Мислех да им направя моя специалитет – лазаня, но ме домързя и купих три наденици, една майонеза „Краси” и хляб. За да хапнат по-бързо и да започнем да мислим къде и как да отидем. След няколко часа имахме най-сгъстената и абсолютно до дупка запълнена програма на трите дни по  часове. Казахме си, че това си остава между нас, защото не искахме повече хора с нас. Колкото повече хора са замесени, толкова по-сложно става.

Ние сме близки и да пътуваме заедно винаги е голям купон. Винаги е било интересно с постоянните ни спорове, смешки, дразнения (почти винаги идващи от мен) и точно заради това в нашата компания не ни трябваха повече хора. Така подготвихме за нас тримата това американско препускане. А аз щях по грандиозен начин да задоволя моето любопитство и да се запозная с недостижимата за мен Америка.

Сега като си помисля какви ги надробихме, направо не мога да повярвам, но със сигурност това ще остане в съзнанието ми едно от най-хубавите приключения, което ме прави щастлив човек.

Следва продължение…

01.05.2018                                                                                           Владимир Карамазов ®