Храните, които обичам от дете до 40-те 8 март 2019

След два месеца ще навърша 40 години. Ще се правят много равносметки. Но все по-често се замислям колко много ми липсват моите баби и техните гозби. Колко ми липсва да се прибера след цял ден игра или училище и в нас да ме чака любимо ястие. Майка и бабите ми естествено знаят какво обичам и нали съм дете – ми угаждат. В съзнанието ми думата „угаждат“ е като моето детство. Тя е близка приятелка на безгрижните ми години и е свързана с тях. Не ми угаждат от дете. Да, понякога моята майка ми прави вкусни неща, но е друго.

Имам обаче и късмет. Моят брат е много добър кулинар. Той е Шеф сладкар, но умее и да готви и то как. Той е единственият наследник на нашата баба Маргарита – Мичето. Той умее да сготви по виртуозен начин всички нейни манджи. Рядко го прави, но като го направи се телепортирам поне за малко в детството – там, където ми угаждаха.

В  този текст ще се сетя за най-ярките вкусни рецепти на моята баба, майка и брат. Какво съм ял през годините и кое ястие се е наредило в предните редици на вкусовите ми рецептори. Ще разкажа и за няколко гозби, които съм похапвал извън България и като си припомня за тях, изплезвам език до земята.

Та нека да започна от детството. Бях злоядо дете. Нищо не исках и нищо не обичах. Това бързо се промени като малко поотраснах. И аз като всяко дете бях „зациклил“ в едно ястие и то беше печено пиле с картофи. Ей помня, че съм се пазарил всяка събота и неделя, майка да прави пиле с картофи. Това бяха дни, в които не спирахме да си играем. Не се сещахме да се приберем, но като знаех от сутринта, че майка ми прави пиле с картофи, успоредно с игрите в главата ми като камбана биеше „пилето – пилето – пилето“. Огладнявах хубаво, прибирах се и започвах да похапвам от вкусотийката. И още, и още, докато не се натъпквах подобаващо. Много обичах пилето да е просто. Пилето с картофите и малко моркови запечени във фурната с хубава коричка. Много обичах и сос да има, за да си топя с хляб. Да, че картофите и хлябът не бива да се ядат заедно, го разбрах десетилетие по-късно. Но тогава обичах да си топя хлебче, за да заякна. Пилето с картофи си го обичам и до днес и го предпочитам пред други печени меса с картофи. Свързвам го с летните, прашни и безконечни игри в квартала, с колелото и моите приятели.

Другата гозба, която обожавах, беше пълнени  чушки с ориз и кайма. Нямах претенции кой ми ги готвеше, защото и баба, и майка ги правиха чудесно. Много се радвах, когато има и зелени, и червени чушки и винаги исках повече от червените. Не съм усещал различен вкус, но нещо в червеното ме привличаше. Пълнените чушки си ги белех от люспите, с вилицата ги размачквах и отгоре слагах кисело мляко, което хем ги правеше по-вкусни, хем ги охлаждаше. И отново няколко филийки хляб за гарнитура. Много обичах и все още обичам това традиционно българско ястие. Един път се пробвах да направя, но беше доста зле, оризът беше суров, но това не ми попречи да ги изям. Не съм пробвал оттогава.

Следващото мое голямо кулинарно изкушение е баницата. Ето това наистина ме преследва и аз го преследвам. Има една страхотна баничарница, през която съм си забранил да минавам и заобикалям. Мирише на вкусно и тази миризма те улавя и те пуска по наклонената плоскост на излишните килограми. В моята фамилия всички могат да правят страхотно вкусна баница. Баба ми Миче беше факир. Правеше различни видове с различни кори – наложена, вита със сирене, със спанак, с лук. Правеше по 4-5 различни тави,  каните айрян се слагаха на масата и се ядеше баница по няколко дни. Сега като го пиша, наистина ми е мъчно за онова време. За баницата на баба. Нейният шедьовър обаче беше тиквеникът за Бъдни вечер. Всеки път на този празник се сещаме за онзи тиквеник с наложените кори. Ходя, купувам от различни много добри пекарни, но никога не го намерих същия. Толкова беше сладък и все едно дъвчащ, с вкус на карамел. Корите като лазаня, меки по средата, в края хрупкави. Беше фантазия на фантазиите и истинска наслада за сетивата. На цялото семейство ни липсва. Баба правеше този тиквеник само и единствено на Бъдни вечер, затова и беше толкова специален. Другата ми баба Надя и тя правеше много хубава баница, но абсолютно различна от тази на баба Миче. В днешно време единствено моята леля прави домашна баница. Толкова е вкусна, че когато ми се обади, че е изпекла баница, оставям работата и отивам. Слага много масло и сирене и става адската работа. Събираме се у тях за съботна баница. Традиция, която някой ден ще изчезне. Надявам се да не е скоро. Онзи ден не успях да отида, но леля ми прати в един плик! Баницата е моето голямо изкушение, от което мога да стана 100 кила. Винаги е била и ще бъде.

Друго любима моя гозба, от тези бързите, е Миш-Маш или пърженото, както му викаше баба. Умирах за това. Миш-машът знаете какво представлява. Тя го правеше задължително леко лют с много сирене. Пърженото е негова разновидност. Представлява цели печени чушки с домати и яйца. Мисля, че слагаше и малко захар и доста люто. Когато нямаше нещо сготвено, баба винаги правеше едно от двете. И отново няколко филии хляб. Правеше го за минути. И тъй като изглежда просто и уж няма какво да му сбъркаш, съм пробвал. Познайте, нищо не се получаваше. Нямам идея защо, съвсем друг вкус, дори бих казал, че отиваше леко към пластмасата. Тук е времето да намеся и моя брат. По-горните храни той умее да ги прави, да кажем почти същите. Ако на баба давам 10 точки, на него му давам 9 от 10, което си е адски много. Включвам го точно тук, защото той прави страховити миш-маши, чак ме е страх от тях. Наистина. Негова рецепта. Бих ги кръстил „целият супермаркет в тигана“. Накъртващо мега вкусно нещо. То няма конкретна рецепта, всеки път е както дойде и колкото може повече неща да има. Много видове месо, много видове кашкавали, сирена, подправки, зеленчуци, понякога – морски дарове и сметана. Една манджа, на която прародител и вдъхновител е на баба ни пърженото ястие. Всеки път, когато отида в Лондон на гости и видя на печката това нещо, знам че нещата ще стигнат далеч, че ще се преяде и че всички дружно ще съжаляваме.

Трябва все пак да кажа какво съм си готвил сам от любимите детски гозби. Макар и описанието „готвене“ да е силно казано. Много обичам пилешки дробчета. Майка ги прави много хубаво и разнообразно. Аз ги обичам всякакви. Но никога не дръзнах да си направя, все чакам. Когато излязоха микровълновите фурни, ние си купихме. Аз съм бил на 10-12 години. Не ми допадна особено, защото нищо не можеше да се направи в нея. Бях гладен веднъж и видях, че в хладилника имаше дробчета. Взех едно йенско с похлупак и сложих дробчетата. Дробчетата започнаха да трещят вътре, направо избухваха. Кучето ни се видя в чудо. Шумът беше силен, защото освен взрив на дробче и капакът подскачаше. Абстрахирах се от това 10-минутно неразположение. Извадих ги и те бяха готови. Вкусни, без нищо, само със сол. Микровълновата беше цялата в парчета от взривени дробчета. Бяха наистина вкусни. Оттогава до ден-днешен си правя дробчета на микровълнова без нищо. Доста често се улавям, че в заведение или когато си взимам храна онлайн, видя ли дробчета, все тях си поръчвам. Наистина ги обичам и то приготвени по всякакъв начин.

 

Когато пораснах, започнах да пътувам. Ще ми се да разкажа и за две чуждестранни ястия. Едното е супа. Бях за 3 месеца в Тайланд. Много бързо попаднах на супата Том Ям. Люта супа с лимонена трева и морски дарове. Всеки ден си поръчвах. Там я имаше във всяко заведение. Върнах се тук и край с тази супа. Нито има лимонена трева, нито останалите подправки. Дълги години минаха докато някой започна да я прави. Първо я направи Владо Пенев. Беше страшно добра неговата. После се появи и в заведения. Сега я има в японски и тайландски ресторанти. Пробвайте я, няма да сбъркате. Това е храната, за която първо се сещам от моите пътешествия. Другото нещо, което страшно обичам, са Скаридите. Хубаво приготвени скариди ядох първо в ресторантите на Стефан, мъжа на Теодора Духовникова. Страшни, на тиган. Във Франция играх едно представление цял месец през лятото и на пазара имаше пресни скариди всяка сутрин. Всеки обед си правих на тигана в квартирата. На Сейшелските острови съм ял скариди – гиганти. Там ги имаше в изобилие. Слава Богу, че сега има много добри ресторанти, които правят и можеш да си поръчаш за вкъщи през телефона с три натискания. Това ми спестява много време и мога да си хапвам от тези храни всеки път когато ми се дояде. Супата и скаридите са много далеч от гозбите на баба. Тя май никога не беше вкусила скариди и супа Том Ям. Ако беше жива, щях да ѝ направя една такава вечеря, нищо чудно да и беше харесало. Говорих много за едната ми баба, другата не беше запалена кулинарка, макар да готвеше добре. Тя беше артистична, певица, и моят най-голям фен, но за нея ще разкажа друг път.

 

Аз не съм готвач, както знаете – завършил съм такова училище, но не мога да готвя, а и не обичам. Не обичам да пазарувам, дори напротив. Но обожавам вкусната храна, и да опитвам нещо ново, обичам си и старите ястия във всичките им разновидности. Обичам българската кухня, май най-много от всички. В този разказ засегнах храните, с които съм израснал, съвсем малка част от тях. Има и още, има и разкази около тях. Много пътувах и по време на тези пътешествия узнах, че най-голямо любопитство имам към местната храна. Докато не пробвам всичко, не спирах. Ял съм бръмбари, зародиши, червеи – ей така, от любопитство. От Китай се върнах с 13 килограма отгоре, защото не спрях да опитвам необятната им кухня. Смятам да направя една поредица за всички храни, които съм срещал по света и за всичко вкусно, което съм опитвал в България. Ако този мой разказ ви се стори интересен, ще продължа. Вие ще кажете!

Това беше един „вкусен спомен“ за моето детство, разкрит през нещата, които обичах да похапвам, за моята баба и за миналото време, което никога няма да се върне. Дано и на вас да ви е било вкусно да го прочетете, както на мен ми беше много приятно да го напиша.

 

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за Vladimir Karamazov Photography

 

11.03.2019                                                                                          Владимир Карамазов ®