За едно представление и едно приятелство 23 април 2018

По случай малкия юбилей (50-то представление на театрална сцена) на постановката „Богът на касапницата“ искам да напиша този текст. И за да обясня колко важно е в тази нашата, актьорската професия нещата да се случват със съмишленици и близки хора, с които ти е приятно въобще да живееш този живот. Когато един проект се заформи с такава компания, успехът е почти винаги гарантиран. В тази постановка за пореден път така се подредиха картите.  Събрахме се все приятели и то приятели от много години. Със сходно виждане за театъра, с много сходен вкус, никога не биха били лицемери спрямо останалите и винаги истината е най-важната в отношенията им. Ще разкажа накратко за всеки един от постановъчният екип и за приятелството ми с него.  След  успеха на пиесата „Арт“, която  играхме дълго време и която вече е един хубав спомен за нас, посегнахме към другия наистина добър текст на Ясмина Реза – „Богът на касапницата“. Инициатор отново беше режисьорът Антон Угринов. Великолепен текст, но труден. Едни хора седят на едни столове и говорят. Признавам си, че на всички от нас филмовата екранизация на пиесата под режисурата на Роман Полански и звезден актьорски състав, ни беше леко скучна. Имаше нещо във филма не докрай. Та той не ни потисна, а напротив – мотивира ни. След наистина касапски репетиции, в които се карахме, сърдихме, спорихме (пак казвам, че бариери в общуването между нас липсват) се появи нашето представление. В моята кариера то е едно от най-безспорните. Харесвано е както от публиката, така и от критиката и професионалистите в бранша. Два са основните фактори за това – Режисьорът, който ни накара да играем толкова тънко и премерено, и Животът. Ще се опитам да разкажа на живота и връзките, които той е оплел между нас петимата, които направихме този спектакъл.

 

За Антон

С Антон Угринов се запознах във ВИТИЗ през 2000 година. Беше два класа по-напред от мен в класа по актьорско майсторство на Стефан Данаилов. Станахме много добри приятели. Той беше човекът, с когото най-много се смеех. Умеехме от всяка ситуация да си направим забава. До ден-днешен в моята глава той е приятелят, с когото най-много съм се смял. Имаме много истории. Ето една: Ходихме веднъж заедно на море. Постоянно си измисляхме смешки, имитирахме хора, намисляхме си ситуации и ги играехме. Това беше най-веселото лято. Много често ни боляха коремите от смях, ама буквално. Веднъж докато се разхождахме в Балчик по крайбрежната улица, аз разигравах поредния етюд, а Антон се заливаше от смях. Толкова бях залисан, че паднах в една отворена канавка. Пребих се доста сериозно. Кракът ми беше издран и в кръв, а белият ми ленен панталон се беше превърнал в изпокъсана мръсна дрипа. Но вместо  да охкам и да се оплаквам от случилото се, с Антон се попиляхме от смях. Толкова продължително се кикотехме от цялата си душа, че хората ни мислеха за луди. Сега като пиша това си мисля, че оттогава са минали години и осъзнавам колко много неща са се променили. Колко много аз самият съм се променил. Колко лесно съм приемал нещата, колко леко съм гледал на живота и колко много съм се смял.

Няколко години по-късно Антон завърши и реши да става и режисьор. След още две години трябваше да се дипломира и да направи първото си представление. Покани  мен и Александра Василева .Репетирахме пиесата „Вернисаж“ на Вацлав Хавел. Тези репетиции ще ги помня цял живот. И отново много се смяхме. С тази пиеса Антон стана и режисьор.Аз безкрайно харесвам неговото постоянство, взискателност, чувство за хумор, вкус и желание за усъвършенстване.

 За Александра

Някой ден за Александра ще напиша цяла книга. В телефона ми е записана Алекс – старата приятелка. Тя е човекът, свързан с театъра, който познавам най-отдавна. От далечната 1996 година. Бяхме заедно  в студията на Бончо Урумов. Заедно от тогава сме като братче и сестриче. Много сме си помагали, през много неща сме преминали. Нейният път беше по-труден от моя, но пък и трудностите и дадоха повече дисциплина и хъс. Аз съм по-разглезен. Преди седмица я загледах на сцената на Народния театър и си дадох сметка, че така съм свикнал с нея, че тя наистина е огромна част от живота ми. Нещо като ръката ти или главата. И ми мина бързо гадната мисъл, на мен само гадни ми минават, какво би било, ако утре я няма. И тръпки ме побиха. Напоследък се караме, заяждаме. Тъй като всичко знаем един за друг, леко си разнообразяваме общуването. С нея заедно кандидатствахме, приеха ни в различни класове, разделихме се за кратко и ревахме, но много скоро започнахме отново да играем в режисьорски откъси на студенти. След ВИТИЗ пак се разделихме, но скоро ни събра Антон, после – Мариус. След някоя и друга година и тя влезе в Народния театър. Аз съм гледал всички нейни представления и тя е гледала всичко мое. Всички в театъра знаят за тази дълголетна театрална връзка между нас.

За Радена

Когато през 2001 година влязох в Народния театър, бях все още студент и се сближих първо с Радена. Тя беше по-голяма от мен и вече доказала се актриса с големи роли. Не знам как така стана, но с нея се сдушихме. Това сближаване прерасна в голямо приятелство, което продължава и до днес. Тя винаги е била мой строг наблюдател на всичко, което правя в театъра. Винаги ми е давала съвети и мнение. Имах период, доста отдавна, когато с нея ходехме по техно партита. Танцувахме по цели нощи. Отивахме и се забавлявахме. Пътували сме заедно по турнета и пак така – двамцата се хващахме и трамбовахме километри само и само да разгледаме всичко. Москва и Петербург бяха такива с мащаб и разстояния, непосилни за човешки крак, но нас тези дистанции не ни плашеха. Да, отнасяхме някой и друг мазол, но щастливо продължавахме. Играли сме много пъти заедно и имаме страхотни спомени от тези моменти. В последните две години заедно с нея направихме три поредни и важни представления за българския театър. Радена е от онези хора, на които казвам всичко, което мисля. И когато нещо не ми е добре и тя е насреща ми, го отнася, като търпеливо излслушва проблема ми и се опитва да ми помогне със съвет.

За Юлиан

Видях Юлиан Вергов за първи път на представлението „Хамлет“ от Лилия Абаджиева в Театър „Сълза и Смях“ през 2001 година. Заместваше актьор и изобщо не подозирах, че той играе. На сцената излезе някакво русо момче, изглеждаше доста добре, като западняшки актьор и това малко ме смути. Смути ме, защото беше потенциална конкуренция. Когато обаче видях как играе, си отдъхнах, защото изобщо не ми хареса. Нещо крещеше, нещо се пънеше. Казах си „да, готино момче е, но за актьор не става, не може да ми е конкуренция“. Успокоих се, но ми се загнезди в главата. На другия ден започнах да разпитвам за него – кой е, какъв е и т.н. Оказа се, че е учил в театралния колеж „Любен Гройс“. После го забравих. По онова време Народният театър направи кастинг за млади актьори. Отново го видях на кастинга. Юлиан минаваше всеки кръг. Накрая се оказа, че от кастинга взимат Юлиан и мен. Тогава за първи път започнах да репетирам с него в „Ромео и Жулиета“. Оттогава до днес сме близки и се опитваме да преминаваме през живота като си помагаме.

Свързващото звено на тази групичка съм аз. Ако обаче хората не се харесваха и допадаха, едно звено като мен не би помогнало. Това приятелство е преди всичко дело на съдбата и живота. Пред тези две неща ние, хората сме незначителни и нашите усилия биха били дребни. И човек не може да избяга от съдбата си. И това представление е живото доказателство. Когато идвате в театъра за „Богът на касапницата“, имайте предвид, че ще гледате четирима много близки хора, които играят под режисурата на приятел. Цикълът се затвори.

Фотограф Владимир Карамазов за #Karamazovfoto

Снимките са правени по време на репетициите и гастролите на спектакъла.

23.04.2018                                                                                              Владимир Карамазов®