Как станах актьор… 18 юни 2018

Историята започна, когато бях малко дете и моите родители често ме водeха на театьр. От тези представления аз не помня нищо освен усещанията. Недоумявах как се случва това нещо пред мен. Истина ли е или не е? Реално ли е това, което виждам? Актьорите четат ли си текста отнякъде и ако да – защо не виждам откъде и всякакви такива въпроси… Но най-големият въпрос, който ми се загнезди в малкото мозъче, беше като излязат актьорите от сцената къде отиват? Какво има там отстрани и отзад, където нищо не се вижда? На всяко представление като влизахме в салона аз скорострелно отивах до авансцената, за да надничам отстрани. Но никога не виждах какво има там. Представях си, че актьорите политат и стоят във въздуха докато пак не трябва да се покажат на сцената. На този въпрос не можех да намеря отговор. Такива първи мисли и въпроси имах за това изкуство. След това винаги съм си представял, че съм актьор. С брат ми си правехме театър с декори в нашия хол. Той беше цар, а аз – негов слуга и викахме нашата братовчедка, за да бъде принцеса. Годините минаваха, но тази мисъл стоеше в главата ми.

(с брат ми Иван на море, винаги ревящ за нещо)

Като станах по-голям започна да ме хваща срам, че си мисля за това. Срам от себе си, че малко са надценявам, че съм нахален да си мисля, че мога да стана актьор. На 14-15 години смятах, че за да бъдеш актьор трябва да си от актьорско семейство, да продължиш традицията. Не може всеки просто ей така да стане. За да си актьор, трябва кръвта ти да е друга, да си от сой и този талант се предава по наследство. Затова се и срамувах да си го помисля. Не казвах на никого. В моя род е нямало актьор, но моите баба и дядо са били добри певци и са пеели в читалища, на събори и в самодейни групи. Това все пак е нещо. В 7-8 клас вече мислех за тази „щуротия” все по-често. Понеже аз съм момче от крайните квартали, не ходех често към центъра. Започна да ми става любопитно как изглежда училището за актьори. Попитах уж случайно моите родители, така за обща култура как се казва това училище и къде се намира. Те ми казаха, че се казва ВИТИЗ и се намира на ул. „Раковски“. Реших да отида и да разбера как се кандидатства, да го видя. Вече знаех адреса, но нямах представа как да стигна. И докато се чудех за това, изведнъж разбрах или по-скоро предположих коя сграда би могла да е сградата на ВИТИЗ. Това до ден-днешен е голяма смешка сред моите приятели. Помислих си, че ВИТИЗ е църквата до Пожарната. Представях си, че изглежда като църква, защото там учат артисти и самата сграда е направена артистично, за да е по-шантаво. Да, категорично бях сигурен, че съм прав. Трябваха ми няколко седмици да се реша да тръгна, но най-накрая набелязах ден.Помня, че излъгах нещо нашите и след часовете тръгнах към Артистичната сграда на талантите. Като стигнах „Раковски“ си помислих, че това е най-голямата улица на света. Пред църквата сърцето ми се разтуптя. За миг не се усъмних, че това не е ВИТИЗ, а църква. Отидох до голямата главна врата и реших да чукам на едно голямо резе. Пак си помислих, че сигурно така се прави, за да влезеш. Да, малко странно е, но пък е артистично. Започнах да чукам на вратата, но никой не излизаше. Какво става? Да не са във ваканция? Пак почуках и пак, и пак. Никой не излизаше. Започнах да се отчайвам и блъскането се засилваше. Накрая един много ядосан поп  излезе и с гневен тон ми се скара, че чукам  така силно и защо направо не вляза, в църква така се прави – влизаш, прекръстваш се, и се влиза без да се чука, вратата била затворена, за да не духа.

(след 30 години нищо не се е променило, отново ревящ за всичко)

Аз казах,  че по принцип знам как се влиза в църква и споделих, че искам да знам как се кандидатства в това училище. Всички тези неща, които ми наговори и черното расо – това беше роля, която той играеше пред мен. Попита ме за какво училище говоря, а аз казах, че е това на артистите. Той се засмя, всичко беше ясно: „Ама ти ВИТИЗ ли търсиш?“. И аз, леко възмутен: „Е, това не е ли ВИТИЗ?“. Той каза, че съм в грешка. Това не било ВИТИЗ, а църква. Надникнах вътре и видях хора, които се молят и изведнъж аз разбрах в каква нелепа ситуация съм изпаднал. Хвана ме много срам и измислих лъжата, че съм от далечната провинция и там са ме излъгали, че това е Академията. Попът започна да се смее и да се чуди как са могли да ме подведат така. Бях червен като домат. Той ми даде напътствия: „Моето момче, сега оттук нагоре ще тръгнеш, ще вървиш само направо и ще стигнеш“. Тръгнах и доста повървях, след всяка пряка питах хората, за да не се объркам за втори път. Накрая пристигнах и… останах доста разочарован от сградата. Стори ми се доста скучна, като парламент, и в нея нямаше нищо артистично. Влязох във фоайето и попитах вече истинския портиер как се кандидатства. Той ми даде един лист с обяснение. Оказа се, че тази година взимат клас Тодор Колев и Крикор Азарян. Аз веднага попитах кога пак те ще взимат студенти и той ми каза, че ще е след четири години. Това беше един от най-емблематичните моменти свързани с тази моя мечта. Мислите започнаха да нахлуват в главата ми. Тодор Колев беше абсолютен любимец на моите родители, както и на мен и брат ми. Ходил съм да го гледам в театъра, имахме всички негови песни на плочи, многократно бяхме гледали неговите филми. Само като си представих, че мога да уча при него, се изпотявах и ми ставаше ужасно приятно. Спомням си, че излязох, пресякох улицата и седнах на тротоара срещу ВИТИЗ, за да го погледам. Чакай, какво каза портиерът?  След 4 години те двамата пак ще взимат клас. Аз сега съм 7 клас, 8 плюс 3 години средно и излиза, че когато аз мога да кандидатствам, точно при тях ще се падна. Ето този факт направи, така че ежедневно да мисля за мечтата ми, всеки ден си представях как Тодор Колев ми говори разни неща, как ми се кара, как ме хвали.

Завърших основно образование, опитах се и след седми, и след осми клас да кандидатствам в Икономическия техникум, но на изпитите по математика изкарвах пълни двойки, и се изправих пред дилемата къде да уча, за да завърша средното. Тогава ми се появи чудесна идея. Да отида да уча в ТОХ-а в Банкя. Моят брат там беше звезда. Много го биваше като сладкар и с неговата слава все щях да завърша средно образование, за да се добера до кандидатстването във ВИТИЗ. Така и стана, започнах да уча за сладкар. Аз през живота си никога торта не бях правил, но това е положението. Добре, но оставаше един сериозен проблем. Аз не мога просто ей така да отида на изпита, без някой да ме подготви, да ми каже как да си кажа материалите, изобщо какви материали да взема и откъде. Голям проблем, но за него нямах отговор. Във втори курс този проблем все още стоеше. Тогава започнахме от ТОХ-а да ходим на практики в хотел „Родина“,  и да помагаме и да се учим от сладкарите там. Бяхме смесени с ученици от Софийския ТОХ. Веднъж седяхме в кафето на хотела  и подхванахме темата за това кой какво иска да учи като висше образование. Всеки каза какво му се ще и дойде моят ред. Аз за първи път произнесох на глас, че искам да ставам актьор. Смутих се много, защото очаквах подигравки, но за моя изненада едно от момичетата каза, че нейната най-добра приятелка също искала да стане актриса и ходи на театрална школа всяка събота и неделя. Тя каза, че ще помоли приятелката си да ме заведе. Обади се по телефона и срещата беше уредена, в събота в 10 часа пред „Сълза и Смях“. Трябваше да подготвя нещо за изпита в студията. Не можех да повярвам, че проблемът ми от години се реши за 2 минути. Бях много щастлив, но се появи нов казус. Какво да науча за 2 дни и по-скоро как ще го науча за толкова малко време, аз никога не съм могъл да уча наизуст и това беше моят ад в училище. Прибрах се вкъщи развълнуван и разказах на майка и татко всичко подробно за тази моя тайна. Те ми дадоха някакви идеи, но нищо не ми харесваше. От пълна безизходица се сетих за една детска приказка на Леда Милева, която майка ми беше чела като дете, и тъй като ми беше любима и четена многократно, аз я знаех наизуст. Да, това ще е! Дойде съботата и въпросното момиче (сега актриса в МГТ „Зад Канала“ – Таня Пашанкова) ме чакаше и ме заведе направо в залата на Читалище „Славянска беседа“ в студията на Бончо Урумов. Бончо Урумов беше първата голяма личност в живота ми и първият ми учител.

Той ме посрещна и ме попита дали съм подготвил нещо, което да им изпълня. Потвърдих и се качих на сцената. Чак сега забелязах, че има много хора в салона и залата беше почти пълна. Въпреки притеснението, любопитството надделя и аз погледнах какво има зад кулисите. Какво се крие там? Въпросът, който седеше в мен още от малко дете, чак сега, години по-късно намери простия отговор. От едната страна – пиано, а от другата – столове. Отдъхнах си и се подготвих за моето изпълнение. Казах с плах глас, че ще изпълня „Работна Мецана“ на Леда Милева. Цялата зала започна да се смее, това определено ме смути, защото ми прозвуча като подигравка. Но нямаше връщане назад и… „Станала рано-зарана нашата Меца Мецана…“. Помня само, че през цялото време Бончо Урумов заедно с всички в залата умираха от смях и аз ги надвиквах, а като свърших – получих първите си бурни аплодисменти. Бончо стана, прегърна ме и ми каза, че много се радва, че ще бъда негов ученик.

Така аз започнах да ходя в тази школа и да правя първите малки крачки като актьор.

текст – Владимир Карамазов

снимки – Владимир Карамазов за #Karamazovfoto и личен архив

 

18.06.2018                                                                                                  Владимир Карамазов®