Малайзия – част 1 21 февруари 2018

Куала Лумпур (столицата на Малайзия) беше една от мечтаните ми дестинации. Влюбих се в страната от документален филм, а и кулите фигурираха във всяка книга за пътешествия. При мен всичко започва от нещо малко. Видя нещо или чуя разказ за дадено място и това ми стига, за да се образува в главата ми мечта, която да преследвам. И тук стана така. Когато гледах този филм, много ми хареса столицата Куала Лумпур. Стори ми се екзотично и далечно и най-важното – интересно място. Това ми беше достатъчно, за да започна да разчертавам планове в главата си как да стигна дотам. И ето че дойде лятото, в което заминах за Тайланд. Това беше добър повод да се посети и Малайзия. Когато си запален пътешественик, неизбежно ставаш и добър географ. Мисля си, че ако сега учех география, щях да съм пълен отличник. Започнах подготовка. Изучаването на дестинацията стартира от интернет. Първо на изображения в Google виждам снимките. Така се запознавам с основните забележителности. После проучвам кое колко струва. Скъпа държава ли е и т.н. Начертавам си моя програма и маркирам местата, на които искам да отида, как да стигна дотам, какво да опитам от техните храни, има ли нещо известно като национално ястие.

Пристигнахме от Сингапур с автобус (през този период посетих и Сингапур, и Камбоджа, но за тези пътешествия – друг път). Много луксозен с удобни легла и неприятен климатик, който поддържаше 17-18 градуса температура, точно толкова, че да умреш от студ. При влизането в града отдалече се виждаха Петронас туинс – кулите близнаци в Азия. Виждаха се от всички точки на града. Казах си, че ориентацията в града ще е лесна. Когато има сграда или хълм, които се виждат отвсякъде, не можете да се изгубите в непознат град. За първи път реших да не взимам предварително хотел. Исках да видя може ли без резервация в голям град да откриеш добър хотел. Експеримент. Оказа се много трудна задача. Бях с Явор и Лак (мои приятели, Явор Веселинов е актьор, а Лак беше неговата приятелка от Тайланд). Много време ми отне да ги убеждавам, че това няма да е толкова трудно. Слязохме на централната автобусна гара в Куала Лумпур. Тълпата от хора се разпростираше много далеч. Ние бяхме с големи чанти без колелца. Нарамихме саковете и започнахме да си проправяме път през хората. Опитахме се да намерим бюро за обмяна на валута. Не намерихме. Отне ни около час да излезем на улица извън гарата. Добре, и сега? Накъде? Това центърът ли е? Тук английски разбират ли? Попитах един човек нещо, той заклати неразбираемо глава… Така, добре, не разбират английски! Тогава погледнах към Явор и Лак. Те бяха бесни. Забравих да кажа, че всичко това се случваше към 13 часа обедно време в убийствена жега и 100% влажност.

Започнах да ги убеждавам, че имам нюх и късмет и че до 20 минути ще бъдем в хотел. Тези 20 минути така си станаха едни хубави 6-7 часа. Оказа се, че сме доста далече от центъра, а такси не си хващахме, защото не знаехме къде отиваме, пък и пари нямахме. Накрая омаломощени открихме хотел, който изглеждаше добре. Не се замислихме и го взехме за една вечер, защото на другия ден Явор и Лак си тръгваха за Банкок и аз оставах сам и имах желанието да си намеря по-централен хотел, някъде до живота в града. Изкъпахме се, преоблякохме се и аз нямах търпение да излезем и да започнем да разглеждаме. Затова излъгах, че съм много гладен и незабавно трябва да тръгнем. Така и стана и се озовахме на Петалинг стрийт.

Във филма, който бях гледал по телевизията, много говореха за тази улица. Това всъщност е най-големият пазар за ментета в тази част на Азия. Ама какви ментета само – часовници, чанти, дрехи, портмонета, dvd-та и др. Няма шанс да разпознаеш кое е истинското и кое не. Във филма ми се видя адски интересно, шарено и най-вече – връх на мангасарщината. Пазаренето там е издигнато в култ. И успяват, ама наистина най-добрите търговци. Аз в пазаренето имам самочувствие и дори смятам, че съм доста добър. Нямах търпение да се пробвам. Освен ментета на Петалинг стрийт има и малки кръчми и хора, продаващи в подвижни колички всякакви азиатски вкусотии. Е, добре, вече сме там и аз ще полудея от превъзбуда. Искам да изкупя всичко и всичко ми се струва много евтино и много качествено, въпреки че е менте. Започнах да кроя планове как ще купя за всички близки хора подаръци от сърце и после ще тропнем азиатското хорце. За майка ми – чанта, шал, портмоне и още нещо. За брат ми – чанта… Брат ми е по-сложен, нищо не харесва, така че ще поразгледам по-обстойно какво да му купя и с какво да го изненадам. За Юлиан и Захари – по един супер часовник – менте, и няма да им казвам, че са ментета, или ще им кажа, ама след един месец, след като са ги носили и са свикнали с тях. Олеее, запалки Зипо – ментета, ама аз не мога да разбера по нищо че са ментета. На всеки щанд има по един оригинал, за да сравниш, че са досущ едни и същи. Хващам оригиналното Зипо и ментока, ами не – няма разлика. И така решавам освен часовниците и по една готина запалка да взема. На Юлиан – портмоне, ама на готин бранд. Може и друго нещо, ще видим. Тълпата беше навсякъде около мен. Всички се пазаряха.

Шумът беше силен и странен микс от викове, музика, напеви от близките джамии, ревящи деца. Азиатска атмосфера, точно такава, заради която наистина обожавам Азия. И изведнаж някой ме почуква по гърба и започва да ме дърпа за ръката. Отначало не обърнах внимание, но то продължи. Реших да видя какво става. Това май се повтаря от доста време и аз от доста време не обръщам внимание. Кой може да ме вика и почуква в Малайзия на тази прекрасна улица-пазар, преизпълнена с невероятни ментета? Аз малайзийци не познавам! Обърнах се и видях… Явор и Лак. Бях забравил, че и те са тук и че са с мен. Така бях потънал в мечти за многото бъдещи пазарлъци, в набелязването на подаръци за близките ми, че изключих кой съм и къде съм. Явор укорително ме попита „Нали беше гладен, тук има какво ли не за ядене, какво си се загледал в тези гадни ментета, дай да сядаме някъде”. Помислих си „абе гадни, вие утре ще си тръгнете и ще видиш гадни ментета“. Тръгнахме да сядаме в едно заведенийце, което беше претъпкано. Видяхме, че се освобождава маса. Винаги сядайте в заведения, които са пълни, това значи, че са добри. И точно преди да седнем аз мернах мини макет на Петронас Туинс – точно за колекцията ми от макети. Донесоха менюта и аз не гледах какво ще ям, а мислех за това как искам да отида на секундата и да се спазаря за първия ми трофей. Не знам дали ви се е случвало да се пазарите. Чувството е смесица от възторг, притеснение, съмнение дали си печелившата страна, нещо като силен наркотик. Казах, че искам нещо с пиле, но без шия и глава. Там всички пилета и патици се продават сурови или изпечени с една хубава дълга шия и абсолютно запазена и непокътната главица. Не знам защо, но си предпочитам наш‘те пилета с половин шийка и без глава. Та поръчах аз нещо пилешко и изтърсвам, че изведнъж ми се ходи до тоалетна. Ставам и вместо в тоалетната отидох право на сергията за макета на кулите. И започнах много бързо пазарене, както се казва на късо и на крак. За няколко минути аз успях да го взема на добра цена. Успокоен и доволен, се върнах най-после, за да започне вечерята. Беше много вкусно и приятно. Помолих ги по-бързо да приключим, защото исках да си намеря хотел близо до Малайзийския битак. Така да си ми е близо и удобно и да си знам, че пазаренето ми е на една крачка. Изобщо не подозирах, че в този момент правя най-голямата си грешка. Докато ядяхме успях да ги убедя, че има много качествена стока и че ще е хубаво и те преди да си заминат да си купят нещо интересно и евтинко. Успях! И айде пак на пазара. Спазарих се за една тениска за мен, няколко диска за Явор. Точно преди излизане от пазара забелязах едно малко грозно хотелче на успоредната улица. Помислих си, ако ще да е най-мизерният хотел, го взимам. Влязох вътре – да, един от най-мизерните, но нищо, поне е много евтин. Приличаше малко на хотел „При Цура” на Лъвов мост в София. Уговорих се на другия ден към 11 часа да се настаня. Така завърши този ден.

Следва продължение…

21.02.2018                                                                                                     Владимир Карамазов®