Неда Морфова… Мастерът на 30-те секунди 3 октомври 2018

Част от проекта „Мисия Маверик“

 

Следващият герой в хубавата инициатива “Chasing Mavericks”, подкрепена от Glenfiddich, е едно младо момиче, което познавам още като беше малка. Искам да започна разказа за нея още оттогава, защото това ми напомня, че часовникът тиктака неуморно и че времето лети.

Познавам я от 2001 година, когато влязох в Народния театър. Като дъщеря на театрали, тя постоянно стоеше в театъра. Всъщност израсна там. За мен винаги е била едно симпатично и скромно дете. Тогава беше на 9-10 години. Гледаше всичко и имаше мнение за театъра. Знаеше какво ѝ харесва и какво – не. Едно от любимите ѝ представления беше „С любовта шега не бива“. Оказа се, че го е гледала многократно и го познава в детайли. Като запозната с актьорската природа, тя лесно е „хващала“ кога не сме на ниво. Веднъж, на тази крехка възраст, гледала спектакъла, ние сме играли зле и тя била много възмутена, че сме съсипали любимото ѝ представление. Звъннала на режисьора Мариус Куркински и му разказала всичко с невероятна конкретика и направила точен разбор на представянето ни. Мариус ни събра и започна да назовава проблемните сцени, като ни правеше и забележки. Накрая призна, че това всъщност не били негови бележки, защото не е гледал въпросното представление, а са ремарки на много взискателен зрител – фен на постановката. И този зрител е Неда Морфова.

Децата, чиито родители са големи имена в дадена област, поемат или по абсолютно различен път (отегчени от заниманието на родителите си, с което са израснали), или по същия път, който за тях е изключително труден (бидейки под сянката на звездата-родител), или стават пройдохи. Поне това е моето наблюдение.

Неда от малка беше умна и деликатна. Говорили сме си с колеги през годините, че от нея ще стане човек. Ще успее и то без подкрепата и връзките на родителите си – Александър Морфов и Рени Врангова. Някак това се виждаше. Може би и поради тази причина се радвам толкова днес. Признавам, че съм пропуснал важен период от живота ѝ, за който сега ми разказа. Била е ужасна тийнейджърка. Купони, грешките на младостта, пиянства, гаджета, училището – тегоба голяма. На 16 години решава, че тук не иска повече да стои и отива на още по-голям купон без родителски надзор. Заминава за Америка. Там завършва средното си образование. В Индиана живее в огромно скучно американско семейство. Няма купони, няма нищо от живота, който си е представяла. Но пък взима две учебни години в една (11-ти и 12-ти клас). Връща се на 17 и вече с диплома за средно образование. Минава известно време, в което се чуди „кой път да хване“. Тогава нейният баща снима голям български филм и тя отива да му помага. Там се запознава с младите кинаджии – група от талантливи оператори и режисьори. Покрай тях се запалва и започва да работи в киното като скриптер. Забелязва я една добра професионалистка и я взима под крилото си. Работата на скриптер в киното е доста отговорна и изисква концентранция и точност. Неда ми призна, че била доста зле и че не ставала за това. Но участва в няколко филма и телевизионни предавания. С това се занимава около година и решава, отново по собствена преценка, да кандидатства в Академия за изкуства със специалност „Кино режисура“ в Единбург – Edinburgh College of Art. Минава през стабилно обучение през първата година: сутрин – теория, следобед – практика и курсове по монтаж. През следващите две години редовно прескача до България заради своята БГ любов – естествено оператор. Два дни криене през уикенда по „Раковски“ и „Шишман“, за да не се засече с родителите си, и пет дни в Единбург – изучаване на кино похвати. Всичките пари за квартира и храна отиват за самолетни билети. Но идва време за дипломния късометражен филм, който предпочита да направи с български актьори в София. Филмът „Сутрин“ е нейният дебют. С него печели първо място на престижен конкурс за късометражно кино. С наградата от близо 12 хиляди лева не прави нищо друго освен купони и каране на сърф с приятели.

Завършва успешно висшето училище и вече е дипломиран режисьор. Следва период на снимане, както го описва тя – „кой, каквото намери“ – клипове, различни фешън видеа, късометражни филмчета… Но с тези си занимания тя неусетно трупа биография и така нареченото портфолио. Някъде тук се среща с режисьора Драгомир Шолев, който снима доста реклами. Двамата стават приятели и той препоръчва Неда като режисьор на голяма рекламна агенция, която търси нови творци. Така Г-ца Морфова прави един рекламен клип, след това още един и колелото се завърта. Тя разбира, че е попаднала в професия, в която жените са кът. Дори изобщо ги няма. И поради този факт тръгва мълвата в рекламистките среди, че тя лесно  се справя с малки деца и кучета. Съответно всички реклами с деца и кучета ги снима тя. Може би, защото е толкова млада, може би заради таланта, който носи, или защото е атракция в тази професия, а може би – заради всичко изброено. Неда Морфова на 21 години категорично влиза в света на рекламата със замах, големи крачки и мащабни проекти.

Това, че е на 22, обаче не винаги и е носило дивиденти. Разказа ми, че веднъж я избрали да за режисьор на голяма реклама в Беларус. Естествено за това помага досегашната ѝ работа и проекти. Тамошната рекламна агенция била впечатлена от всичко, което е направила до момента. Избират я, Неда заминава и при срещата очи в очи нещо се случва. Тя все още не знае какво е, но някак те не се държат добре с нея.  Следват изключително тежки снимки, в които всички буквално се заяждат, недоволстват и правят снимките много трудни и изнервени. Все пак тя се справя. След като се връща в София, разбира, че агенцията от Беларус е започнала да звъни на българските продуценти, с които Неда е работила, за да потвърдят личността ѝ. Били изпаднали в паника, че са измамени от дете, което е взело клипове от интернет и се представя за режисьор. Почувствали се изиграни. В никакъв случай не искали да поверят този скъпоструващ проект на важен за тях клиент в ръцете на това девойче. Малко хора си дават сметка колко е отговорна тази работа. Рекламите се правят от компаниите, за да се реализират продажби и печалби. И руската агенция искала да разбере дали това е истински професионален режисьор или мошеник под формата на 22-годишно момиче. Получават потвърждение и най-вече от реализирания качествен продукт. Следват още проекти и предложения от тях.

Как едно момиче може да управлява огромен екип от хора, защото работата на режисьора е и това? Попадайки за първи път на снимачната площадка, ужасно притеснена, Неда си поставила едно правило – никога да не крещи! Когато жена крещи, звучи безпомощно – особено, когато вдигне фалцета. Ако някой я ядоса, ще си го изживее  вътрешно, ще вика на ум, но пред хората – само усмивки. Не е повишавала тон оттогава, а работата ѝ върви. Изглежда, че и без свръхемоционални прояви от балканския ни темперамент може да се постигат резултати и да се мотивира екип. Проект след проект и за няколко години навърта около сто рекламни клипа. Голям успех в нейното портфолио е рекламен клип на  Кока-Кола. За първи път компанията решава да снима видео в България, дотогава всички реклами за българския пазар били адаптации на глобални клипове. Неда се явява на конкурс и го печели. А Кока-Кола да направят реклама с български криейтив е абсолютно изключение от корпоративните им правила.

След този проект Неда Морфова излиза на световната сцена, където са най-големите брандове. Снима в Беларус, Украйна, Русия, Бейрут, Косово, Литва, Латвия, Франция, Португалия, Австрия. Снима за КFC, МcDonald‘s, Danone, Nestle и много други компании. И на 28 години тя е един от най-търсените режисьори в Европа в може би най-трудния сектор на кинопроизводството – рекламите. Прекарва месеци в чужбина.

Вече  мисли за следващата стъпка – киното. След такъв старт, нищо не би я спънало, от нищо не би се уплашила. Но каквото и да стане, според мен винаги ще намира време за някоя реклама, за късата и трудна форма, защото е по-лесно да разкажеш история за два часа, отколкото за 30 секунди. С опита и таланта, които има, няма да ѝ е трудно да превземе киното и то не само у нас. Вярвам в това. Стискам палци на Неда, а като стане голямата работа в кино индустрията се надявам, че ще се присети за човека, с когото цял ден снимаха около един вековен орех, и ще му даде да изиграе някое храстче в многомилионната продукция.

За финал ми каза, че станала режисьор не за друго, а защото била ужасен скриптер и много лош помощник режисьор. Но според мен е станала Режисьор, защото така е трябвало да стане, защото го е искала и защото е талантлива. А какво по-хубаво от това детето да продължи професията на баща си, но по нейния си начин, със собствен стил и разбирания. Независима, свободна и щастлива с нейния син и съпруг. Грижейки се за тях, живеейки добре, издържайки се сама и то с нещото, което иска и обича да прави. Това е една хубава история за един млад човек и най-хубавото в нея е, че е с отворен край, защото тепърва ще става все по-интересна.

 

Изпратих текста на Неда, за да го види и да ми каже дали ѝ харесва. Върна го целия в червено. Всяко нещо, което през моите очи е постижение, тя го беше омаловажила, всяко мое хвалебствие го беше задраскала, разказаните истории ги беше подчертала като неважни. Средната част от текста, който не е харесала, е всъщност текста, който разказва за работата ѝ и как е постигнала успехите си. Като коментар беше написала това:

„Владе, много ти благодаря за милите думи, наистина ми стана много приятно като ги прочетох. Всичко, което съм отбелязала в текста, е само предложение за промяна. Не се притеснявай да ме игнорираш. За мен първият и последният параграф от текста ти са най-хубави.

Странно ми е, като чета толкова дълго за “какво било да снимам реклами”. На 17 завърших гимназия, на 21 – университет, спечелихме наградата на София Филм Фест, започнах да снимам реклами, на 23 родих дете и оттогава чакам да ми се случи СЛЕДВАЩОТО и цялото това, за което си говорихме оня ден, реално е моето чакане на това СЛЕДВАЩО и никога не съм си давала сметка, колко голяма част от изминалия ми живот заема. Това е малко стряскащо… може би затова толкова се опитвам да го коригирам в текста… все едно се опитвам да го коригирам и в живота J

Не знам дали защото е късно вечер, или защото съм си сипала от 18-годишното уиски с моето име на етикета, а може би защото трудно приемам хвалебствени слова по мой адрес, но изведнъж съжалих, че не сме си говорили за едни други теми, по-дълбоки и може би по-интересни, отвъд написаното на визитната ми картичка. Например, че това, което бих снимала днес, са истории  без повратна точка, в които едни нещастни хора остават също толкова нещастни, но за един кратък момент успяват да намерят спокойствие. Истории за непосилната лекота на битието. Хахаха.

Или, че за мен в снимането на реклами най-важното е импровизацията и искреността. Да намериш истинско семейство и да го сложиш в хубава локация. Там, просто да го оставиш да прави каквото си иска, а ти да станеш невидим и тайно да крадеш техните най-интимни моменти с камерата.

Или за това, че дочетох една книга на Милан Кундера и не мога да си намеря място оттогава.

Някой друг път ще си говорим и за това…

Извинявай, че се бавих толкова с тези прочувствени слова и наздраве!!!“

Наздраве, Неда! Радвам се, че започнахме този „разговор“ и съм сигурен, че скоро ще има продължение и ще си говорим и за „Непосилната лекота на битието“. А Милан Кундера го е казал много добре:  „Няма никакъв начин да се провери кое решение е по-правилно, защото няма никаква възможност за сравнение. Човек изживява всичко за първи път, при това без да е подготвен. Като артист, който играе ролята си, без изобщо да е репетирал. Но колко струва животът щом първата репетиция за живот вече е самият живот?“

 

С подкрепата на Glenfiddich Whisky

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за #Karamazovfoto

Вижте целият проект Мисия Маверик

Посетете сайта на Неда Морфова – neda.film

 

30.09.2018                                                                                           Владимир Карамазов®