Фотографията в живота ми 27 август 2018

Откакто се помня съм отрупан в снимки и откакто се помня тормозя приятелите си да ги снимам. Искам да разкажа как се стигна до това вманиачаване във фотографията,  откъде минах и защо толкова ми харесва да го правя. Ще разкажа и за всички мои фотоапарати и за времето, през което са ми служили вярно. Ако отворите дума за снимане, на близките ми лошо ще им стане, защото те са подложени на многогодишен силен фото тормоз от моя страна. Още като малък си спомням, че баща ми беше много запален и снимаше. Благодарение на това сега моята фамилия има страхотно фотографирани спомени. Той се беше научил сам да си проявява снимките и си беше направил импровизирано фото студио в една стара работилница. Той ни позволяваше с брат ми да влизаме в тази работилница докато прави магията с проявяването на снимките. Даваше ни по една пинсета, за да клатим хартията в легена с препарата,  докато бавно започваше да се появява образът върху нея. Като се показваше напълно, ни обземаше голяма еуфория и започвахме да викаме „я виж – баба“, „виж ни тука с топките“. Това е един много ярък и хубав спомен от детството. Когато баща ми се отказа, беше тъжно и дори си спомням, че скрих апарата му, който беше захвърлил. Пазя го до ден-днешен. Като семейна реликва е, защото това е машинката, увековечила паметни мигове. За мен е много ценен предмет и ще го пазя завинаги.

След това имаше период, в който нито аз, нито някой около мен снимаше. Брат ми замина за Дубай да работи там и ми каза, че ще купи много модерен фотоапарат-дигитален. Този фотоапарат имал функцията да виждаш веднага снимката на дисплей. После също толкова лесно можеш да свалиш снимките, без промиване, директно на компютъра. Не можех да повярвам за какво говори и ми се струваше просто като филм на бъдещето. Дори го сънувах и си го представях наистина като космически кораб. Той щеше да ми го донесе в една негова отпуска през лятото. Ей какво чакане беше, какво нетърпение. Иван се върна и ми подаде кутията. Много дълго време ми трябваше да свикна с това чудо и да го възприемам като нормално. Не спирах да снимам. Не спирах. Този апарат – Kodak EasyShare CX6200, беше неразделно до мен от 2001 до 2005 година. С него заснех първите ми години в Народния театър, първите моменти от приятелството ми с много хора, първите излизания от България и обиколки из света. Радвам се, че го пазя, макар сега да изглежда като безжизнена сапунерка. С него започна всичко.

През 2005 реших да направя следващата стъпка във фотографията. Нямах много пари, но започнах да събирам. Бяха излезли новите модели Panasonic с обективи на Leika. Фиксирах се върху Panasonic Lumix DMC-LZ2. Бях луд по него. Май дадох толкова пари за него, колкото не можех по това време да си представя.

Но и точно затова беше толкова ценен. Възхищавах се на напредъка на технологията. Той беше наистина космос. Още по онова време започна да ме мъчи фактът, че снимах само на автоматик, не знаех нищо за техническата част на фотографията. В същото време участвах в доста фотосесии за списания и реклами с големите български фотографи. Когато правиха хубави снимки, съм цъкал със седмици за таланта им и знанията, благодарение на които организират такива кадри. Павел Червенков е единият от добрите, той наистина ми е взимал ума с неговите снимки. Талант, умеещ да организира и да случи перфектния кадър. Знае много за светлината  и е човек с големи естетически критерии. Другият  е Драгомир Спасов. С него заснех всичките му дипломни работи в НАТФИЗ. Той е по-луд и e вманиачен в красотата. Иска да има красота в кадъра. Гони го, ако ще да му струва много скъпо. Помня, че беше поръчал цялата нова колекция бельо на Victoria’s Secret. Покани най-красивите ни моделки и направи впечатляваща фотосесия. Та аз винаги съм имал този стремеж да запечатам  красотата на момента. И то тази красота, която виждаш през твоите очи. Красотата за всеки е различна. Сигурно, защото имаме различни филтри, през които гледаме живота. С този мой апарат бях дълги години. С него заснех най-хубавите лета, повечето пътешествия в Азия, първите Сървайвъри, много моменти от работата ми.

През 2008 имах повече пари и реших да си направя гъдел и да си купя хитовия тогава Olympus Mju 1030SW. Беше хит, защото този апарат снимаше много добре както извън водата, така и във водата. Можеше да снима на 20 метра дълбочина и да издържи на удари и изпускания. Имаше го в различни цветове и един от тях беше любимият ми – зелен. Най-хубавото зелено.

Купих си го и се размазах. С него заснех първите подводни снимки на нашето Черноморие, в Панама и в Гърция. Но в Гърция се гмурнах на повече от 20 метра и се развали. Не издържа на налягането и се напълни с вода. Като излязох исках с глас да се разрева (по-късно през годините съм ревал за апарат, но за това по-нататък), но около мен имаше много хора и  успях да въздържа емоциите си. Но това не означава, че не го преживях. Напротив. Беше драматично. Не можех да си простя за тъпотията, че го взех с мен на това гмуркане след като знаех, че ще влизаме на повече от 20 метра. Докато пишех този текст пак си спомних за зелената ми машинка и седнах да го издиря в Ebay. Купих го използван, но работещ, ще му взема механизма и ще му сложа моята кутия и най-вероятно след 10 години пак ще проработи.

След тъжния завършек на малкия зелен подводничар дойде следващата стъпка във фотографията. Беше с напълно подводния апарат, създаден за дълбочинна фотография – SeaLife DC800. Купих го преди предстоящо пътуване до Франция, където щях да остана един месец на фестивала в Авиньон и всеки ден щях да ходя до Марсилия да се гмуркам в най-големия им дайвинг център. С този фотоапарат нещо не се разбрахме. Беше прекалено висока топка за мен. Към него имаше и външна светкавица и трябваше да се настрои в зависимост от дълбочината и т.н.

Когато се гмуркам изпадам в еуфория от другия свят и всички занимания с техника остават на втори план. Фотоапаратът с тази голяма светкавица по-скоро ми пречеше, отколкото да ми е нещо полезно. Наистина не успях да направя с него хубави снимки. Гледах в нета много качествени фотографии с този модел, но аз не успях да ги сътворя. Когато бях на дайвинг туризъм  на Сейшелските острови, паднах във водата от лодката и той беше в мен, но капачето на светкавицата не беше затворено. Тя умря. Остана само апаратът, но той без светкавицата под водата е нищо. Опитах се да намеря светкавица, но не успях. И той беше пенсиониран в много хубавата си чантичка. С него снимах от 2010 до 2012.

После последва един период на телефоните. Те снимаха добре и беше лесно. Но много бързо осъзнах, че аз не искам да снимам с телефон. Започна поредното проучване. Този път Павел Червенков ми препоръча Panasonic LX 100.

Това беше истинско бижу. Снимаше страхотно както на светло, така и на тъмно. Правеше страхотни снимки и много му се радвах. Стоеше в раницата ми постоянно. С този апарат заснех цялото турне на „Три Беарс“ в 61 града из България и снимките на „Дяволското гърло“ през 2017.

На едно от последните пътувания от турнето измислих много добър кадър на една бензиностанция. Трябваше да е от статив, но духаше вятър. Вманиачен да постигна кадъра, пренебрегнах обстоятелствата. Вятърът събори статива и апаратът се заби в асфалта по обектив. Счупи се, а ни оставаха още два града. Бях като ограбен, чувствах се много зле и се разревах от истерия и нерви. Тихо, но колегите ми го забелязаха. После понесох много подигравки, а не след дълго репетирахме пиеса, в която на персонажа ми му натикват телефона във ваза с вода и той се разплаква. Вече знаех какво е чувството и не ми беше трудно да го пресъздам. Благодарение на хората, от които го купих, получих нов и снимките продължиха. Но точно на снимките на сериала „Дяволското гърло“ усетих, че започвам да нервнича, ако измисля кадър и не мога да го заснема, ако пътувам и видя място за страхотна снимка, но не мога да спра да я направя, ако не мога на момента да снимам, защото работя, а светлината ми се изплъзва. Тичал съм като идиот само, за да хвана кадъра. За мое щастие един от режисьорите на сериала беше болен за фотографска техника. Всичко, което изкарва, го влага в апарати и обективи. И тогава с него ми се избистриха мислите в главата. Исках да мина на по-професионално ниво и да си взема наистина много добра техника.

Павката Веснаков-режисьорът, ми каза за най-доброто според него. Започнах проучване и не след дълго имах Fujifilm X-T2. Моята страст.

Трябваха ми месеци да гледам клипчета в youtube,  за да схвана как снима, да науча функциите му. Първите снимки бяха 90% брак. Това е труден апарат, който снима механично. Има автоматични функции, но тях не ги пипам. Започнах да си набавям и набор от обективи. Превърнах се нещо като чичо Манчо – фотографа. Но разликата от предишните години беше, че този път спечелих доверието на приятелите ми със снимките, които правя и те без никакъв проблем ми позират. Дори някои от тях като видят апарата и веднага се нагласят за снимка. Исках да се науча, защото само така мога да създам места в интернет пространството по мой вкус и с моите виждания. Един от начините да направя това е чрез моите снимки. Сайтът е едно такова място. За да е хубав, пълен и интересен ми трябваше точно това. Е сега в него слагам всичко ново, което правя. Имам класация на най-хубавите ми снимки досега, за които пускам линк да ги разгледате.

Това е засега. Коя е следващата стъпка във фотографията, нямам представа. Надявам се да е голяма и градивна, а дотогава ще ви пускам тук-там нещо, което се е получило и нещо, от което не ме е срам. Измислих си хаштаг #Karamazovfoto (леко бъгав, защото няма такава дума на английски – Foto), с него може да виждате снимките, които съм правил. Дано този хаштаг се появява по-често, това ще е явен знак, че се раждат добри фотографии.

 

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за #Karamazovfoto

27.08.2018                                                                                                   Владимир Карамазов®