Power game… 90 минути с „Арт“ в Лондон 23 ноември 2017

Отидох в Лондон в края на декември освен за коледните и новогодишните празници и с няколко театрални „мисии“. Най-главната беше „Арт“ в Old Vic. Имах билети за няколко постановки и бях сигурен, че на 27 декември съм на „Buried child” с Ед Харис. Отидох по-рано, пих шампанско в театъра,разходих се и с нетърпение очаквах да започне постановката. Имаше още 13 минути. И в този момент дойде жена и ми каза, че съм седнал на нейното място. Показах и моя билет със същото място като нейното, почти бяхме тръгнали да се разправяме с разпоредителите, когато видях, че всъщност… моят билет е за следващия ден. А това означаваше, че днес беше „Арт“ (главната ми мисия този път в Лондон).

Изпотих се и ми призля, защото това беше най-важното нещо, което трябваше да гледам, за което си бях купил билет 4 месеца по-рано. На пети ред, в средата, в любимия Old Vic. За пиеса, в която играя в България. Предизвикателството беше във времето – имах само 13 минути и едно немалко разстояние от Трафалгар Скуеър до театър, от другата страна на реката. В Лондон задръстванията са нещо страшно. Казах си „Край, няма да гледам „Арт“, но характерът ми взе нещата в свои ръце. Излязох на улицата, хванах такси и започнах да обяснявам на шофьора, че е изключително важно да стигнем за 10 минути. Не спирах да говоря и този човек, като на магия, взе разстоянието за точно 10 минути, минавайки през някакви тайни улички. Точно 2 минути преди да започне „Арт“ аз бях в театъра. Защото явно е трябвало да гледам това представление.

За този „кратък“ час и половина ,който трае представлението много неща се случиха в главата ми. Представих си нашето на тази сцена. Би било великолепно. Щеше да си е на мястото. Имаше много сходни моменти в двете постановки – тяхната и нашата. Точно с тези моменти все едно животът ми казваше нещо. Случиха се неща, които ние правим по време или след постановката. Имаше точни моменти, реплики, паузи, моменти на които публиката реагираше точно, както на нас. Идеята на сценографията беше еднаква, но с различно изпълнение. И паузите в постановката бяха точно толкова дълги, колкото ги правим ние. В монолога на Иван (пиков момент на моя герой) публиката му реагираше по подобен начин. Скиорът, който нарисува техният Марк, а при нас Юли в края на пиесата, беше едно към едно, но по-малък. Всичко беше досущ същото. Толкова същото, че чак леко се стреснах. Помислих си дори, че има международна формула за рисуване на скиор, защото Никола Тороманов, нашият художник, показа на Юли как да го нарисува.

Накрая след постановката навън пред театъра видях един от актьорите, който точно по същия начин, както го правим и ние, си сложи качулката, пресече светофара и тръгна надолу по улицата. Същата пиеса, но на друг език, в друг театър и с други актьори.

Лондон и София. Английски театър и български театър. Западна система и Балканска система. Уважение и нехайство. Възпитание и простотия.

Аз не гледах представлението като зрител – наблюдавах как играят, как изглеждат, как реагира публиката. Смело мога да кажа, че ние сме по-добри и то заради факти, които не зависят от актьорите:

Paul Ritter, Tim Key and Rufus Sewell не са истински приятели в живота, както Юлиан Вергов, Захари Бахаров и Владо Карамазов. За нас „Арт“ е и донякъде отражение на нашия живот. Нещата, които се случват в пиесата, ни се случват постоянно в живота. Това влияе на представлението.
Може би защото те играят „Арт“ всеки ден, има нещо като пестене на енергията. Всички емоционални моменти ги изиграват. Много добре, но технически. Това за мен е недостатък на тази практика да се програмират представленията блоково – три месеца всеки ден. Защото актьорите, дори неволно, започват да си пестят силите за дългия маратон, който им предстои. Ние играем всеки път „на живот и смърт“, на максимални обороти. Дори и защото се мобилизираш, понеже не си го играл скоро.
Единият от тримата беше за мен слаб актьор, с което автоматично нашето трио превъзхожда тяхното.

„Арт“ в Old Vic e едно наистина добро представление, най-странното в случая е, че аз може би единствен от цялата публика знаех какво им е в главите на актьорите и какво усещат докато го играят.

И след постановката се замислих за съдбата, за театъра, за положението на сценичните изкуства в България… Че, ако бяхме англичани, сигурно щяхме ние да играем „Арт“ точно там, на тази престижна световна сцена. Не ми се дощя да съм актьор в Лондон за друго освен,за това, че в тази страна театъра няма враг. Той за публиката е престиж,най-доброто изкарано време,традиция и още много неща.. Не се бори с чалга, с правителства, не се опитва да оцелява, актьорите не мизерстват, не се делят на известни и неизвестни. Ще ми се да съм част от такъв театър. Но… не съм! Ще се надявам, че това време ще дойде и в българския театър. Но… ние трябва да се борим за това време, защото като качества българските актьори превъзхождат английските. Наистина! По-добри сме. Но системата ни обезверява и демотивира. Аз ще се боря, защото и България има нужда от театър. И ще направя всичко възможно да изиграем нашия „Арт“ в Лондон. И да поканим тези актьори от Лондонския „Арт“, за да гледат нас. Да им покажем това-онова. Би било чудесно.

Радвам се, че станах актьор!

Декември’2016