Подредбата на филмовите парчетa 25 септември 2019
Част от проекта „Неуморимите до 40“
Виктория Радославова – 29 години
Това момиче е на 29 години и ще ви изненада със своята смелост и борбеност. Освен успешната професионална реализация, тя се бори и с не лека съдба, която животът й е изпратил. Едно сериозно изпитание, за което трябва здрава психика. Не мрънка! Не съм я чувал. Приела е фактите и живее с тях, и то как. Вики Радославова е една от най-добрите млади режисьори по монтажа. Толкова добра, че всички искат да работят с нея, защото това е гаранция за много добър краен продукт в кинопроизводството. Ще разкажа за нея и как се е реализирала толкова успешно, ще разкажа и за битката, която води. Не исках да пиша за второто, но си дадох сметка, че целта на тези текстове и представянето на тези хора е да мотивират други, но не само в професионален план. Нейната история ще ви предаде вяра и ще ви покаже как трябва да гледаме на живота с оптимизъм и усмивка, дори и да не ни е до тях.
Бях чувал за Вики отдавна, но се запознахме около „Дяволското гърло”, сериал, по който тя работи с голяма любов. Евтим Милошев я беше викнал в Пампорово да сглобява грубо заснетите сцени от деня и режисьорът и продуцентът да са сигурни, че нещата се получават. Не знам дали е известно, че актьорите искат много да гледат заснетия материал. Това не е много хубаво, но е факт. Та всички научиха, че Вики е в хотела, скрита. За това аз само чувах, но не я видях. Набезите от желаещи да гледат заснетия материал растеше с всеки ден и тя си тръгна. Отново чух за нейната работа от Евтим, който ми сподели месеци преди да излъчат сериала, че Вики прави чудеса. Понеже мина много време от заснемането, после много дълго време на монтаж и подготовка, нашето любопитство растеше и един ден с Теди решихме да отидем в монтажната и да погледаме. Вики беше на седмото небе, че най-накрая след месеци на самотен монтаж, хората, които гледа по цял ден на монитора, ще оживеят и ще гледат какво се е получило. Тя беше като малко дете, което искаше да покаже на гостите си всичко, с което се гордее, което се е получило добре. Чуваше се само „чакайте само да пусна сцената със Славчо и Филип от трети епизод, чакайте само и сцената с Миа и дъщеря й, а чакайте, искам да видите и сцената в гората и финалите… и така към шест часа с една бутилка уиски, чипс и зрънчо от бензиностанцията. Помня, че накрая аз ревах, хвана ме срам от двете дами, но ме заля вълна от огромна емоция. И тогава разбрах защо това момиче е толкова добра. Освен безспорният й талант, тя прави всичко с много голяма любов. Много голяма. Тя обичаше проекта, героите, сценария. Мислила е със седмици как по-добре да навърже нещата, че да излезнат качествата на героя. Живяла е близо година с Миа, Филип, Асен, Попето, Краси, Донка и Славчо преди да ги видите вие. Толкова е важно истински да обичаме това, което правим. Само тогава се получават хубавите неща, само тогава всичко е истинско.
Вики е от Силистра. Израснала е в този красив град около реката. В училище всичко й е било скучно. Учителката по литература г-жа Ваня Игнатова й предложила да монтира откъси от филми и от тях да сглобява различни други истории, свързани с произведенията, които се изучават. Да направи по-смилаеми и по-интересни произведения като „Големанов”. Харесало й и с лекота почнала да го прави. По това време тя се занимавала и с джудо. Стигнала върхове в този спорт, но дошло времето да мисли за сериозна професия, а спорта вече не и бил толкова интересен. След като завършила средно образование се почудила какво да прави оттук нататък. И естествено бързо се насочила към ВИТИЗ и специалността „Филмов монтаж”. Приемат я веднага и тук животът в Силистра приключва. Следва стягане на куфарите и следващият етап започнал с пълна сила. В академията нейният преподавател доц. д-р Нина Алтъпармакова бързо забелязва пoтенциала й и след първи курс я взима като асистент по монтажа в най-гледания по онова време сериал „Под прикритие”. Много бързо нaвлиза в дълбокото и не след дълго получава първият си самостоятелен сериал “Кантора Митрани”. Започват години, в които дните започват да й се сливат – часове в НАТФИЗ, монтаж на големи сериали и филми. Следват „Дървото на живота”, „Столичани в повече”, 10 сериала и над 130 епизода. Филмите „Събирач на трупове”, „Воевода”, „Христо”… Стига и до Португалия и осъществява късометражен филм с тяхна режисьорка.
Започва да работи с голяма част от български режисьори и продуценти. Обичат я и я ценят не само за нейните качества, а и за това какъв човек е и как се раздава. Рядкост са хората, които по този огнен начин работят. За нея следващият проект не е просто следващата работа, за нея той е всичко и тя минава през него бурно, изтощително и отдавайки му много. В момента прави и курсове по монтаж заедно със Сдружение „Творци”, преподава и в НБУ. Среща се с млади хора, които искат да станат добри в монтажа. Ако имате такива пориви, опитайте. Тя е много добър учител.
Успоредно с творческия си живот, Вики се бори и със сериозно заболяване – ендометриоза. Откриват й го като е била на 24 години. Няма да навлизам в детайли, а ще разкажа как тя се справя с него. Това, което предизвиква тази болест, са сериозни болки в тялото, които траят няколко дни и се повтарят всеки месец. Толкова силни, че много често се стига и до болница, където се опитват да овладеят ситуацията. Болките не я питат къде е, дали е удобно в момента. Връхлитат незабавно без да се интересуват от нищо. Как се живее с това? Дълго време тя крие от всички за този неин проблем. Всеки път на криза или постъпване в болница казва на хората, с които работи, че се е разболяла от тежък вирус и има температура и не може да работи няколко дни. Така продължава дълги години, но накрая се измаря от тази тайна и обявява публично за нейния спътник – болестта. Това е и първата крачка в един сложен философски процес на приемане, на свикване и премахване на страха. След това признание тя разбира за много жени със същото заболяване и вижда колко е важно да се говори, да видиш, че не си сама и единствена, че има и други хора, които се борят и успяват. Разказваше ми, че изпадала в ужас от следващата криза. Само за това мислела и тези мисли я съсипвали. Заболяването е такова, че лечение няма. Това, което й остава, е да се сприятели с болестта и да станат приятелки. Доколкото може. През изминалите години тя постоянно се самосъжалявала. Търсила причини защо на нея й се случва. Но осъзнала, че има и много хубави неща в живота й и вместо да се фиксира в негативните, ще насочи мислите си към позитивните. Към работата й, към любимото куче, към приятелите, към мотора. Проблемите й са другата част от живота, но кой няма проблеми? Всички имаме, важното е как се справяме с тях.
Много съм мислил върху нейната история и съм разсъждавал за себе си. Колко е важно да се пренастроим и да виждаме доброто и позитивното. Мисля, че човекът принципно е създаден така, да вижда лошото и негативното. Много е лесно. Трудното е да видиш хубавото, а то го има. При всеки, може да е леко скрито, може да не се вижда на пръв поглед, но го има. Трябва просто да го открием и да го отгледаме, за да стане видимо и голямо. Преди време в ръцете ми попадна един дневник, в който трябва всеки ден да напишеш около 15 неща от деня, които са те впечатлили положително, добри неща, които си направил, и хубавите неща, с които ще запомниш деня. Две седмици стоях над този дневник и не можех да посоча едно положително нещо. Накрая започнах да търся и предизвиквам положителното. Процесът е труден, но това е пътят към хармонията.
Последното нещо, което ми разказа (тя е описала историята в нейния блог, който препоръчвам горещо), е за един мечтан концерт, на който отива със сестра си. Вълнението е огромно, радостта също, и точно по средата на концерта болестта се появила и като че й казала „не, ти няма да се наслаждаваш на този концерт”. Невероятните болки започнали, лекарски екип я закарва в палатка, системи, лекарства, полусъзнание, но в цялата тази олелия тя била щастлива, защото макар и така тя слушала на живо, някъде в далечината, любимата й група. Това е огромен пример за мен. Пример, че и в най-тежките ни моменти може да намерим хубавото.
Накрая искам да кажа за една моя асоциация, която направих. Разхождах се из градовете по Дунава и стигнах до Силистра. Там се сетих за Вики, загледах се в реката.
Силата и големината на реката са се настанили в това малко момиче, защото въпреки джобния формат на Вики, тя е силна и голяма колкото много малко хора могат да бъдат. Силна и голяма колкото реката, около която е израснала. Пожелавам на всеки да открие доброто и позитивното в живота си, въпреки проблемите си, които всички имаме.
С подкрепата на NIVEA
Текст – Владимир Карамазов
Фотограф – Владимир Карамазов за #karamazovfoto
25.09.2019 Владимир Карамазов®