Най-хубавото лято 10 октомври 2019

…и Човекът, който не е Остров, вътре в себе си затворен…

Част от проекта „Неуморимите до 40“

Димитър Николов

27 години

С подкрепата на NIVEA

Тази история започва през едно лято. Лято, в което баща и син прекарват най-хубавото си време, пиейки студена бира и хапвайки риба в селцата по северното ни Черноморие. Спомените от това лято и миговете, прекарани заедно, бележат всичко, което се случва след това.

Винаги съм бил леко скептичен към новото поколение и то заради няколко генерални неща. За това, че младите не ги интересува какво е било преди тях и заради вроденото им завишено самочувствие и самооценка – те просто са много добри във всичко. Когато забележа млад човек и не видя тези „добродетели” в него, ми прави силно впечатление. Започвам леко да го наблюдавам в различни ситуации, за да се уверя, че той наистина е различен. Когато съм напълно сигурен, истински се радвам и с каквото мога – бих помогнал. Такъв е случаят с Димитър Николов. Скромно и много талантливо момче от София J. В нашите среди, когато излезе от люпилнята НАТФИЗ талантлив млад човек, бързо се разчува. Неколкократно чувах неговото име. Разбрах, че учи при Иван Добчев и Маргарита Младенова – трудно е да си в техните класове. Те са много взискателни и крайни със студентите си. Четири години в Академията при тях или ще те откажат от това изкуство, или ще те научат, калят и подготвят за главните роли в киното и театъра. С Митко става второто.

Дълго време се е занимавал с пеене и е бил в хора за църковно-славянска музика към „Славянска беседа”. Учил е в Английската гимназия и от малък обича да пише. Писането не е много характерно за неговото поколение J Доста често по-нататък в живота точно с писането постига големи успехи. Баща му е имал далеч по-сериозни планове за него в професионално развитие. Но запалиш ли се, влезе ли ти актьорската мисъл в главата, никой не може да те разубеди, знам го от личен опит.

През онова хубаво лято на северното Черноморие се случват знакови събития. Чува, че Мария Сапунджиева прави в Каварна театрален уъркшоп. Записва се и така се запалва по театъра. И на мен ми се е случвало да заобичам всичко, когато съм щастлив и спокоен – срещи, хора, събития. Когато човек е щастлив, гледа по друг начин на живота. Може би точно заради положителните моменти с баща си и спокойствието, което един родител може да осигури, всичко от онова лято той помни и определя като най-топлите моменти в живота му.

След като се връща в София Митко продължава да се занимава с театралната школа. Запознава се с едни от най-добрите български артисти, които са негови преподаватели там. Запален, върви смело напред и така до кандидатстудентските изпити. В Академията е приет от първия път и е първи в класирането. Изобщо не е очаквал. Семейството му е мислело, че това са временни негови влечения, но след изпитите и успеха след тях той категорично заявява, че това е неговото бъдеще. Баща му не е бил много щастлив от случващото се, защото всеки родител иска най-доброто за децата си. Тази професия у нас не е от най-сигурните. Дори никак. Ако аз имам дете не бих му разрешил да става актьор. Просто разочарованията в тази професия са твърде много. Майка му и сестра му са били в другата крайност – безкрайно щастливи от факта, че той се занимава точно с това. Винаги е хубаво да имаш контра и някой, който е скептичен, защото така желанието за работа се увеличава.

Според мен баща му е бил вдъхновител. Човекът, пред когото е искал да се докаже. Да върви по своя път, да върви категорично и въпреки че е знаел, че баща му не харесва този път, да направи така, че да го убеди и да му покаже, че е верният. Мисля, че всичко това го е осъществил и то блестящо. Разказвам това, защото според мен основният механизъм, за да станеш добър в нещо, да си постоянен и целеустремен, е желанието да се докажеш – пред родители, приятели, себе си, света… Въпреки всичко той докрай е преследвал това, което е искал, не се е разколебал от настроенията около него и не е сбъркал.

Решил да участва в голям литературен конкурс. Задачата била да напише есе на тема „Човек не е остров” и друго по дадена фотография. Написал история за баща си. Написал я с лекота и много чувство. Когато излезли резултатите от конкурса, Митко бил на първо място и спечелил голямата награда. Отново чрез писане попада в един от най-престижните уъркшопи за млади таланти на Берлинале. Решил „да бъде себе си”, развил тема, изпратил я и му се обадили, че е вътре заедно с още талантливи млади хора от цял свят.

Като страничен наблюдател мога да кажа, че той успява заради своята чувствителност и скромност. Те са явни и се усещат дори в прост разговор. Тези две качества са най-големите добродетели за мен и те се срещат доста рядко. А тази чувствителност е богатство за един актьор. Редица житейски случки са изострили още повече тази чувствителност. Докато снимахме сериала ”Дяволското гърло” той ми разказа за някои от тях. Моментът, в който ме спечели, беше една сцена, която заснехме заедно. Отидохме в един апартамент на семейство от Смолян. Реална обстановка. С него трябваше да изиграем драматична ситуация, в която аз го разобличавам и изгонвам. Драматична, защото моят герой покровителства героя на Митко. Направи ми силно впечатление начинът, по който се подготви за сцената. Събра се кротко до едно пиано, не говореше с екипа. Виждал съм млади актьори, които преди такива сцени си удрят главата, щипят се, слушат тъжна музика… Всеки да прави каквото иска, важното е да изиграе след това нещата добре. Но често след такива приготовления, вместо драматично става някак комично. А Митко се концентрира като голям актьор. Започнахме да снимаме и той чинно в силна емоция направи всички дубли. Това впечатли не само мен, а и режисьора, оператора, екипа. Тогава му станах фен и си казах, че ще го следя в неговата кариера и развитие.

В театъра го забелязва Мариус Куркински (той е от режисьорите, които откриват и помагат на млади актьори) и му възлага главна роля в „Синята птица”. Явор Гърдев го взима в „Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)” в Народния театър, а също и македонският режисьор Деян Пройковски – за ролята на Альоша в „Братя Карамазови”. Играе и в „Момчето от последния чин“ в Пловдивския театър. Участва в много независими проекти със свои приятели. В киното нещата също се развиват повече от добре. Вече има седем игрални филма и много награди около тях. За филма „Христо” работи през лятото в Чистотата заедно с работниците, за да се потопи в обстоятелствата и битието на героя си. Заради това прави страхотна роля и заслужено е отличен с няколко филмови награди. Получава Награда за полет в изкуството „Стоян Камбарев” и заради нея му предстои пътуване до Рим на голям фестивал. Все още поддържа връзка с преподавателите си от театралната школа, но вече като колеги. Предстои му премиера на игралният филма на Яна Титова „Доза щастие”.

Радвам се за Митко. Беше ме яд, че не го назначават в трупата на Народния театър. Той го заслужава с всичко направено дотук. Когато правихме снимките за този материал, пак говорихме за това. На другия ден ми звънна и ми каза, че са се обадили от театъра да му предложат място в трупата. Всичко си идва на място. Стъпиш ли на правилната пътечка и  успееш ли по нея да завъртиш колелото един оборот (най-трудния), то полита в истински полет. Пожелавам на Митко щастлив и дълъг полет, той е доказал, че може да лети. А и там някъде горе лети и неговият баща, неговият вдъхновител. Много е важно да имаме своите вдъхновители, онези малки камъчета в обувките, които ни провокират и не ни оставят на мира. А когато този вдъхновител е човекът, който те е създал, всичко става дълбоко лично.

Защото, както пише Ърнест Хемунгуей в своя роман „За кого бие камбаната“, цитирайки Джон Дън:

Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен;

Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго;

отмъкне ли Морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа,

както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък

на твой приятел или твоя собствен Замък;

всяка човешка смърт ме намалява,

аз съм част от цялото Човечество;

и затова недей да питаш за кого бие камбаната:

камбаната бие за теб.

 

С подкрепата на NIVEA

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за #karamazovfoto

 

10.10.2019                                                                                        Владимир Карамазов®