Хладнокръвният директор д-р Костадин Ангелов 24 декември 2018

С доктор Костадин Ангелов се запознах по време на първия Сървайвър през 2007 година, който се засне в Доминиканската република на остров Самана. Този формат го свързвам с няколко човека и Коста е един от тях. Той беше един вид емблема на нашия екип. Много скъп човек, с когото всички се чувствахме добре и в безопасност. За него проблеми почти няма, почти винаги „всички се преструват или симулират“ и „всичко е на шест“. В много от случаите той си служеше с тези реплики, за да ни заблуди да не се притесняваме излишно. Имаше само един момент, в който го видях притеснен и затова съм го запомнил. Той е с голямо чувство за хумор, лек циник и адски смешен. Много сме се забавляваливъв всичко, дори и в мрънкането, че ни пече, че ни е топло, че сме изгорели, че искаме лютеница, че ни писна тази храна, която ни готвят. Когато тръгвахме да обсъждаме някакъв инцидент или нечие здравословно състояние, той бързо приключваше темата или казваше някоя смешка, от която всички се успокояваха и заприказваха за друго. Той ходеше с една огромна 100-килограмова чанта, пълна с лекарства и инструменти за първа помощ. Приличаше на чичките по плажовете с подвижните сергии. За участниците той беше най-чаканият човек, най-търсеният и най-обичаният. Коста всеки ден преди първата игра ходеше да ги преглежда. Ей тогава да чуете какво ставаше! Един през друг започваха да му се оплакват. Кой го е ухапало нещо, друг получил обрив, третият го болял дробът. Той беше като коледна изненада за тях, защото им даваше от така бленувания протеин. За да не умрат от глад, получаваха от тази вълшебна напитка и по един банан. До ден днешен, когато чуя протеин се сещам за Коста, който ходеше като квачка и даваше на дрипавите си пилета каша от протеин. В последния сезон, понеже минаха години и нещата се развиха, им носеше протеинови вафли. Няма да скрия,че този протеин беше апетитен деликатес и за целия екип, защото ядяхме местни гозби и ориз до абсолютно затъпяване. Отмъквах, понеже съм с връзки, цели пакети вафли, даваше ми гипод масата и аз тайно си ги ядях. Коста го слушаха много за всичко–храна, безопасност, как да се намалят рисковете и т.н. За да се чувствам в кондиция и свеж(снимахме по 10-12 часа на ден), Коста се грижеше за мен като ми изготвяше в хладилна чанта специално меню за тонус– енергийна напитка, плодове, сандвичи, вода, протеин и понякога шоколад. Отгоре лепеше надпис ВОДЕЩ. Следеше играта и се вълнуваше. Понякога се караше на участниците, защото той имаше право да разговаря с тях.

В Панама заради климатичните условия ме заболя зъб. Зъб, който беше умъртвен и принципно не може да ме боли. Да, но ме болеше. И то страшно много. Коста само вървеше около мен и ми даваше силно лекарство и отново не даваше вид,че има проблем. Да, знаех, че се намираме много далече от цивилизацията, но все се надявах да ми мине. Не мина. Коста пазеше хладнокръвие и нито веднъж не усетих у него притеснение. Дори понякога, когато му исках от силното лекарство, той ме обявяваше за мрънкало и не ми даваше. Аз наистина се чувствах като такъв и млъквах. Болеше ме, но мълчах. След седмица отшумя, но минах през ада. Чак след това аз научих, че Коста тайно, зад гърба ми е организирал кризисен план–да дойде хеликоптер и да ме откара в клиника в Панама сити. Също разбрах,че ме е навиквал, защото тези болкоуспокояващи е можело да ги пия само по три пъти на ден. Така той ме е мобилизирал и ми е отклонявал желанието за лекарство. На всичкото отгоре е бил много притеснен, защото съм имал всички симптоми за подуване, което щеше да прекрати снимачния процес. Това той ми го разказа доста след случката. Отново в Панама се случи сериозен инцидент с вратаря Здравко Здравков. По време на една игра в океана той се нагълтва с вода. Докато стои изправен всичко е ок, но когато е легнал, започнал да се задушава. Всъщност той се еудавил и белият му дроб се е напълнил с вода. Оттам –евакуация, хеликоптери, болници. Всичко на ръба. Коста е в центъра на събитията. Всичко се случва през нощта. Ставам аз сутринта,отивам да си правя кафе и виждам нашия доктор с радиостанция в ръка. Притеснен. Това е случаят, в който го видях такъв. Питах го какво става и той не искаше да каже, но под натиск от моя страна ми разказа. Ей тогава наистина много се притесних. Много. Щом Коста е притеснен, какво остава за мен. Дадох си сметка, че сигурно е имало много подобни случки, в които е можел да ни панира, но той винаги ни е пазил. Здравко се оправи и всичко беше наред. Случаят беше наистина сериозен и ако не беше Коста и неговата хладнокръвност, може би по друг начин щяха да се развият събитията.

Винаги,когато става дума за здравето на хората, той е безкомпромисен. Не прави отстъпки и тогава може да видиш другия човек в него – шефа. Тогава не съм подозирал, че той така ще се издигне и ще управлява една от най-големите ни болници–Александровска. Харесват го, защото се държи добре с хората. Избран е за Изпълнителен директор от работещите в болницата, не от правителства и политици. Това красноречиво показва какъв човек е. В момента има голям кабинет, претрупан с много картички и подаръци от доволни пациенти. Там някъде е и ето тази наша снимка. Като спомен от най-хубавите ни периоди заедно.

Не съм се съмнявал в него, защото постоянно ми говореше, че учи нещо, защитава нещо, докторантури, чудесии, преподаваше още като много млад доктор. Главата не ми го побираше как се случва всичко това в рамките на 24 часа и един живот. Е може, всичко може,стига да го искаш. Най-чудното беше, че той е много малко по-голям от мен.Аз пред него съм лентяй–истински. Някои хора допускат годините им да преминат покрай тях, без да се възползват от тях, докато други успяват да ги яхнат и да си вземат максимално от всяка секунда. Точно тези хора постигат големите неща и се издигат до върховете. Затова има успели и неуспели. Д-р Костадин Ангелов е от заслужилите успели и успяващи в България. Преподавател, хирург, директор, съпруг…..

Когато бяхме в Камбоджа, по средата на снимките трябваше да се прибере за малко в България. Вече ръководеше болницата.Попитаме какво искам да ми донесе. Казах му нищо. Когато се върна ми донесе сирене и лютеница. Толкова се зарадвах, така сладко си ги изядох. Не дадох на никого. След отвратителните камбоджански гозби, това ми се видя най-хубавата храна на света. Ценното беше не само храната, а и жестът, че ми донесе нещо от дома. Как е крепил този буркан и тази буца 12 000км не знам. Юркаше местните готвачи да ни правят човешка храна,а не да ни заливат с традиционни храни. Обясняваше, че искаме пилето да е без глава и без крака. Накрая май го чуха.

Имам страх от болести и смърт. Истински страх. Преди година се случиха лоши неща с мои близки и не можех да мигна месеци подред. Един път реших да му звънна, за да ме успокои. Знаех,че ще го направи.Винаги го е правил.Не си спомням какво точно си говорихме, но ме успокои.Винаги съм му казвал, че ако ми се случи нещо, искам да съм в неговите ръце. Много пъти съм му надувал главата за това. Ако катастрофирам с мотора, как да разбере – ще си сложа телефона му на висулка на врата. Той е коремен хирург и ще поеме лично операцията, но ако е главата –какво правим.Такива схеми съм разчертавал с него.Но това наистина е така. Ако някой ден ми се случи нещо, Коста ще се погрижи за мен. Дори и да умирам, ще знам, че няколко пъти ще ме разсмее, ще ме успокои и ще приема нещата по-леко. Дори така ще направи,че няма да разбера,че умирам. Нещо ще ме залъже, ще ме разсее и в шеги и хумор ще си умра. Така си го представям. Помагал ми е ужасно много пъти. Аз пък го водя на театър, а като му ходя на гости в кабинета,ям от тоновете бонбони там. Това е отново връзка, предоставена от живота. Не съм я търсил, не съм я чакал. Тя просто е дошла. Точно заради подобни „дадености от съдбата“ трябва да ценя живота си. Защото той ме е срещнал с хора като Костадин Ангелов.

 

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за @Vladimir Karamazov Photography

 

24.12.2018                                                                                    Владимир Карамазов ®