Кучетата в нашето семейство 26 ноември 2020

Исках отдавна да напиша този текст за домашните ми любимци, защото май имам какво да кажа относно някои предразсъдъци. Може да е банално, но няма лоши кучета, има лоши хора. Особено в България. Кучетата не са виновни за нищо.

Първото ни куче беше от породата Ердел териер. Рядка порода за България, но така стана, че се сдобихме с Лиза. Истинска душица. В нашето семейство влезе ли куче, става душица. Невъзпитано, но добро. Защото ние много ги лигавим. Такива сме, освен брат ми. Той е възпитател. Но винаги болшинството надделява. Лиза имаше много хубав живот и по онова време се случиха неща, които чак сега, 25 години по-късно, се осъществяват. Тъй като беше женска от рядка порода, бързо ни забеляза Елена от Русия – собственичкана мъжки екземпляр, който беше истинска звезда. Нямаше изложба, на която да участва и да не стане шампион. Казваше се Стрей Конрой. И за да станат партньори с нашата Лиза, тя трябваше да покрие минимални екстериорни изисквания. Тръгнахме на изложби. Баща ми тогава ми се връзваше на лудостите и ме извозваше до няколко града. Тя все пак взе отлична оценка. И следтова роди, имахме поколение и около тези събития имам страхотни спомени. Някак тогава започнах да искам да имам куче, което да стане звезда на световните подиуми. По онова време аз все още не бях актьор и мечтаех същото и за себе си – сцени, известност, слава…

Веднъж отидохме с брат ми на една изложба в София. Влязохме на стадиона и там ни посрещнаха три Ризеншнауцера. Страхотни животни, големи и лъскави. Останаха ни очите в тях. Толкова много се впечатлих, че тази среща стана в главата ми голяма мечта. Исках някой ден да имам най-хубавия Ризеншнауцер.

Лиза на преклонна възраст закъса със ставите. Скоро щеше да си отиде и в семейството да се „отвори“ голяма дупка. Когато свикнете с присъствието и любовта на кучето, то е за цял живот. Брат ми се обади един ден по телефона, той работеше във Варна, и каза, че е взел Ризеншнауцер. Намерил го в Златни Пясъци и без да мисли, го взел. Така за известно време си имахме и бебе, и баба. Скоро Лиза почина.Марк не беше красив колкото Ризените от онази изложба, но си беше нашият страхотен Марк. Няма да описвам какво куче беше.  Племенникът ми израсна с него, той беше обгрижван с цялата наша любов. С него не ходихме на изложби, дори не ни беше хрумвало. На моя рожден ден през 2018-та Марк си отиде от този свят, завинаги остана на 12 години. Толкова беше ужасно това съвпадение, че бях категоричен, че сме до тук с кучетата. Казах на нашите това решение и те се съгласиха, но само на думи. Тайно майка ми е общувала с Юлиан Вергов и се разбрали Юли да намери куче. Аз нищо не знаех. През годините сме виждали Цвергшнауцери по улиците, те са бонзаите на Ризеншнауцерите. Те са същите, но миниатюрни. Всеки път, когато съм ги виждал, страшно съм се впечатлявал, защото са толкова еднакви в очите и държанието, само по размер са мини. Това Юлиан го знаеше и с майка ми се наговорили този път кучето да е мини. Телефонът ми звънна един ден и така разбрах, че Парис е вкъщи. Първоначално побеснях, но бързо се озовах при него. Като го видях,„паднах“. Едно малко топче. Толкова беше сладък и щур. Заживяхме отново с куче, но този път малко, колкото ръка. Къщата ни е голяма и този бонзай все е някъде, все обикаля и часове не го виждахме. Все едно през половината от деня нямаме куче.

Тогава ми хрумна, че мечтата ми за красив Ризеншнауцер може би е време да се осъществи. Имах късмет, че собственикът на майката на Парис, човекът, от който Юли взе Парис, е най-големият Шнауцер специалист в нашата страна–той е международният FCI съдия Пламен Чолаков. Станах много близък с него и жена му. Споделих му идеята и той страшно много се зарадва. В нашата страна Ризените са голяма рядкост и той от години иска в България отново да започне да се развъжда тази страхотна порода. Не знаех от къде мога да си взема, но той всичко ми каза. Дори започна денонощно да търси. Разказа ми за най-добрия развъдник– Глорис. И един ден ми се обади, че е видял нашето куче. Собственичките на този развъдник не дават куче току-така. Желаещите бяха 7. Влязох в нещо като кастинг. Пращах CV, сайтове, писах писма, защо трябва да го дадaт на мен. И след две седмици Гената беше в София. Толкова влязох под кожата на рускините, че едната лично ми го доведе и от ден първи те ми разказват за отглеждането, за груминга, за всичко.Те са много напред в кинологията. Първото нещо, което ми казаха, е да го храня със сурово месо и това било нещо абсолютно нормално. Никога досега не бях хранил кучетата със сурово  месо.  И аз като много хора мислих, че това е ужасно и че кучето ще стане убиец, жаден за кръв. Тя няколко пъти настоя да го храня с месо и тогава ѝ споделих, че  мисля, че той ще започне да хапе, за да пие кръв. Тя много се смя и разбра колко зле сме в България. Тогава започна да ми обяснява, че това е най-естествената храна за тях и че само с такава храна ще израснат здрави. Във всяка друга храна има консерванти, зърнени култури и добавки, които не са добри за кучето. Каза ми, че Гената като бебе е бил хранен с месо и ми изпрати едно клипче, в което той се бореше с един суров джолан.

Трябваше ми време да пренастроя мисленето си. Започнах да чета, има тонове информация за BARF храната (суровата балансирана храна). Дадох си сметка, че всъщност е така – например, ако кучето се загуби в планината и огладнее, то инстинктивно ще търси месо, няма да търси гранула или консерва. Започнах да храня Парис и Гена със сурово месо. Бързо разбрах, че съществуват  готови менюта, в които освен месо от различни животни има и естествени витамини, минерали и важни съставки за тях. Разликата, когато храниш кучето с такава естествена храна, е осезаема. Козината е лъскава, не боледува, има енергия и е наистина щастливо. Много се радвам, че и в България започват да се разчупват стереотипите. Преди година открих един магазин Hearty Apetite, в който доставят една от най-качествените BARF храни – MUSH, финландска е. Месото в нея не е от остатъци. Животните се отглеждат във ферми и се ползват само за това. Има различни менюта. Кучетата са луди по нея. Те са част от семействата ни и също имат предпочитания, харесват или не харесват нещо. А и всички искаме те да са здрави. Затова Гената и Парис станаха рекламни лица на здравословното хранене. Това с изложбите не е задължително, дори повечето хора не го харесват и смятат, че е излишна суета, неприсъща за кучето и сигурно ще са прави. Аз съм от двете страни на тази тема. Но след като контактувам с рускини и те ме направляват в кинологията, мозъкът ми започва леко да се промива. Гената вече е Гранд шампион на две страни. Той е звезда като батко си. Аз съм батко му. Но мисля, че всички искаме нашите любимци да са здрави. Повярвайте ми и пробвайте с естествена храна. Ако ви трябва време и искате да прочетете повече за този тип хранене, може да го направите тук.

За хората, които ще прочетат този текст и ще попитат защо се занимавам с кучета, а не с деца, ще отговоря, че всичко е с времето си. Животът ни е предначертан и какво ще стане не зависи само от нас. Ние сме главните герои в нашия живот, но режисьор е някой друг.

И още една мисъл, която съм чувал и е много вярна. „Който не обича кучетата и се отнася жестоко с тях, той прави това и с хората“. Нека да бъдем добри и грижовни към хората и животните около нас.

 

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Стефан Н. Щерев

 

26.11.2020                                                                                          Владимир Карамазов ®