Warning: "continue" targeting switch is equivalent to "break". Did you mean to use "continue 2"? in /home/vladimi/public_html/wp-content/plugins/gravityforms/common.php on line 1267

Warning: "continue" targeting switch is equivalent to "break". Did you mean to use "continue 2"? in /home/vladimi/public_html/wp-content/plugins/gravityforms/common.php on line 1304

Warning: "continue" targeting switch is equivalent to "break". Did you mean to use "continue 2"? in /home/vladimi/public_html/wp-content/plugins/gravityforms/common.php on line 1308

Warning: "continue" targeting switch is equivalent to "break". Did you mean to use "continue 2"? in /home/vladimi/public_html/wp-content/plugins/gravityforms/common.php on line 1336

Warning: "continue" targeting switch is equivalent to "break". Did you mean to use "continue 2"? in /home/vladimi/public_html/wp-content/plugins/gravityforms/common.php on line 3456

Warning: "continue" targeting switch is equivalent to "break". Did you mean to use "continue 2"? in /home/vladimi/public_html/wp-content/plugins/gravityforms/common.php on line 3463

Warning: "continue" targeting switch is equivalent to "break". Did you mean to use "continue 2"? in /home/vladimi/public_html/wp-content/plugins/gravityforms/common.php on line 3476
Дървото на живота – Владимир Карамазов

Дървото на живота 8 януари 2018

 

Много ми е приятно да пиша този текст, защото се връщам мислено към онези месеци, в които снимахме „Дървото на живота“.  Още като ме покани Евтим разбрах, че този проект ще стане много важен за мен. Защото разказва за българската история и заради персонажа ми, и колегите, с които ще си партнирам. Помня, че сценаристите ми се обадиха и ме попитаха дали ми харесва името Панто. Не се замислих много и казах, че ми харесва. Бяха минали през доста стари български имена, но аз държах на Панто. Някак Манол Вълчев или Спиридон Вълчев не ми стояха добре. Панто беше името на моя герой и им казах повече да не го мислят. Панто Вълчев.

Постепенно разбирах кои са останалите актьори и истински се радвах за екипа, който щеше да случи този сериал – Мария Каварджикова, Христо Шопов, Йосиф Сърчаджиев, Валентин Ганев, Теодора Духовникова, Анастасия Ингилизова, Васил Банов, Стоян Алексиев… и още много талантливи актьори. Подобна селекция се среща много рядко, дори е невъзможна. Но някак Евтим ни събра – толкова много имена на едно място. И това или щеше да стане изключително добро, или щеше да е провал. Надявах се да е първото.

Екипът беше сформиран. Идваше ред на подготвителния период, който беше интересен и вдъхновяващ. Панто Вълчев си имаше личен шивач. Стар майстор с малко ателие в центъра на София. Оказа се, че ще има 12 костюма и всеки от тях щеше да специално изработен за него. Взеха ми мерки и на главата, които изпратиха на майстор-шапкар в Пловдив, а за обувките ми щеше да се погрижи обущар от Варна. Имах си цял екип стилисти, шивачи и обущари. Мисля, че и на Брад Пит това не му се случва често. Направиха ни персонални фотосесии в специално изработен сет, който беше издържан в духа на епохата от сериала.  И това ни помогна да се докоснем до историческата епоха, да усетим грима и да „влезем“ в костюмите и обувките на онова време, да се погледнем отстрани, преди да започне големият снимачен процес. Беше и полезно, и вълнуващо. Всъщност всичко около този сериал беше специално. Точно тогава се осъществи и първата ми среща с Христо Шопов. Познавахме се, но не добре и никога не бяхме общували. Леко се притеснявах дали ще можем да се сработим. Той е особен характер, аз – също. А все пак трябваше да играем братя. Като се видяхме някак усетих, че ще се разберем с него. Христо беше голяма провокация за мен. Винаги ми е много интересно да играя с добри актьори, с които не съм се срещал преди. Имаше една емоционалност в него, която ми хареса и много ме запалваше.

Друг ценен човек от актьорския каст  беше  Мария Каварджикова. Когато тя е около мен в театъра или киното, ми е адски спокойно. Знам, че когато ми е криво или съм ядосан, ще отида при Марчето, ще се оплача и ще ми стане по-леко. С Мария сме играли много представления заедно – и любовници, и майка и син, и врагове. Та тук трябваше да ми е майка, която много обичам. Какво по-лесно от това?

С Теодора Духовникова трябваше да сме двойка. Не че не сме играли и друг път любовници, но тук трябваше да изиграем Божура Джевезова и Панто Вълчев. Крайни персонажи в любовта, в разбиранията и в стремежите си. Искахме всичко да е на живот и смърт. Когато сега с Теди се сещаме за нашите Панто и Божура, се появява в гласовете ни лека тъга и винаги малко ни се доплаква. Не веднъж сме си гледали сцени и сме се радвали, като че не сме ние в тези персонажи.

До мен беше и Анастасия Ингилизова. Мой приятел в професията. Тя беше моя съпруга, която аз лъжа, тормозя и ненавиждам. С нея често си говорехме как да си направим нещата, как ще е по-добре и как да защитим персонажите си по-категорично.

Тогава се осъществи и още една среща, много ценна за мен – с Иван Стаменов-Джонката. Като млад той е бил голяма звезда, веднага след Академията влиза в Народния театър и след няколко години заминава за Щатите. След това зарязва професията и започва да се занимава с бизнес. За мен той е най-най-добрият и чист човек и приятел. Той ме зарежда с много позитивизъм и ме успокоява. В „Дървото на живота“  се срещнах и с него. Той щеше да е съпруг на моята сестра. Прекарвахме дълги часове и денонощия заедно. Един ден той имаше важни бизнес разговори с чужбина. Бяхме в една стая доста актьори и го помолихме да ги проведе пред нас, а ние обещахме да пазим тишина. Ася, Моньо, Башар, Теди и аз стояхме може би час и гледахме Джонката, който се караше и говореше на английски и немски. Беше толкова интересно, че го помня и до днес.

Къщата на Вълчеви беше неописуема. Декор в реални размери и истинска мебели от онова време. Когато по цял ден снимаш в този дом, започваш да го припознаваш като нещо твое, става ти уютно и близко това място. И не беше трудно –  тази къща беше голяма и красива. Имахме си собствени стаи, гардероби, столове… Отивахме в друга реалност и епоха. Много по-хубава от сегашната. Често прекарвахме по 12-14 часа в нея. Така се пренасяхме в онова време и като излизахме в кишата навън (защото снимахме през зимата) беше доста потискащо и неприятно.

Много неща се случиха в тези месеци. Незабравими неща. Един от най-силните ми професионални спомени е една сцена с Христо Шопов от първата серия. Страхотно е, когато в очите на партньора откриеш всичко – емоция, съпричастност, дълбочина, доверие. Знаех, че тази сцена ще я направим заедно, а не всеки за себе си. Всеки играеше заради другия. Това ме зареждаше всеки път, когато  се поглеждахме. Повторихме сцената много пъти, но имах чувството, че с него можех да я повторя още 500 пъти и щеше да е като за първи път.

И още една сцена помня –  с Теодора, от втория сезон. Раздялата на персонажите ни. Казахме си, че искаме да я направим, така че да се гордеем с нея и след 30 години. Когато си поставиш такива изисквания, притеснението дали ще успееш да го направиш е доста над нормалното. Помня всяка секунда от тази сцена – как целият екип пазеше тишина, как си взехме времето и се съсредоточихме до това как се усещахме.

Мога да разказвам много, но ще спра до тук. Това е първото, което  излиза в паметта ми. Нямам търпение да го гледам пак този сериал и ако напиша още нещо за него да знаете , че не съм издържал и емоцията отново ме е покосила… безпощадно!

Пожелавам ви приятно гледане от 8 януари по Нова ТВ.

Повече са първи сезон можете да видите тук – Дървото на живота.

 

08.01.2017                                                                                          Владимир Карамазов®