Криле на желанието 31 октомври 2019

Част от проекта „Неуморимите до 40“

Христо Петков – 39 години

Първото нещо, с което свързвам Христо в сегашно време, е джиткането по телефона на шах или ФИФА. Ти му говориш нещо, той симулира слушане. А и всеки път си му много интересен, но да си доиграе шаха и ще ти обърне внимание. Тази ФИФА, шах и Ливърпул са нещата, които могат да те побъркат около него. Но ако ги оставим настрана, той е един от най-близките ми хора и историята ни вече се пише близо двайсет години. Включих го в този проект – „Неуморимите до 40”, защото хваща последния влак – след четири месеца навършва четиридесет години. А това ще му е подаръка за тази кръгла годишнина, не точно текста, а снимките към него. Обещах му да му направя най-хубавите му снимки и се надявам, че успях. Чудя се откъде да започна да разказвам, защото през тези двайсет години какво ли не е ставало. Карали сме се с него само веднъж във ВИТИЗ. Дразних го и той ми скочи. Сбихме се във фоайето пред всички.

Преди НАТФИЗ е живял в Холандия. Има диплома от Кеймбридж и знаеше английски и холандски. Умно момче се оказа. За мен това беше много екзотично. След завръщането си в България се налага да учи още една година от средното си образование, защото тази последна година не се е зачитала у нас. Не знам защо. Та решава да я изучи в училище с изучаване на театър. Не случайно, защото в Холандия е писал стихове и печелил награди. Когато кандидатства в академията, успоредно кандидатства и филология в Софийския университет. Приемат го и на двете места. Както казах по-горе – умно момче, което се оказва и талантливо. Но избира НАТФИЗ. И така се срещаме в класа на професор Надежда Сейкова. Академията създава трайни връзки с хората, с които ставаш близък. Нормално е, защото годините преминават с тези хора от сутрин до вечер, че и през нощта. Обособихме си нашата тройка – той, Захари Бахаров и аз. Оттогава много неща се промениха, но приятелството ми с Христо се запази. Имаме много спомени от академията. Имах самочувствието на най-добре измислящият етюди, а и добре изиграващ ги. Бях нещо като любимец. Професорката ни даде откъс от руската класика. Героят в него, който трябваше да изиграем, беше надут префърцунен идиот – характерен образ. Целият клас се разделяме на двойки и всички мъже играем този образ. Най-добрият ще го изиграе на изпита. Бях сигурен, че ще съм аз. Говорих непрестанно, че аз ще съм победителят. Дойде денят на показа и Христо ме отвя и мен и всички мъже в класа. Беше адски смешен. Той игра този образ на изпита, не аз. Но оттогава започна да се вижда, че той има голям комедиен талант. Много смешен може да бъде. Гледал съм го в много такива роли преди. Сега по-скоро хората го гледат в сериозни роли, в които също е много добър, но ако се случи да изиграе нещо смешно, ходете го гледайте, ще го преоткриете.

С него се осъществи и първото ми най-вълнуващо приключение из света. Беше първото ми такова и отидохме при чичо Пламен – баща му, който беше посланик в Исламабад – Пакистан. Той ни направи и екскурзия до Индия. Майко мила, какви неща ни се случваха и какво сме правили. Посолството беше огромно и много хубаво с огромен двор. Но не можехме да го напускаме, защото това се случваше година след атентатите в Ню Йорк. Не можехме никъде да ходим без шофьор. Направихме обиколка тримата в най-горещите точки сред талибаните. Лахор, Равалпинди, Пешавар и всички селца около тези градове. Навсякъде талибани. Чичо Пламен не им цепеше басма, не му пукаше много от тях. И тъй като той беше смел, и ние не се плашихме. Абе ние си бяхме постоянно уплашени, но някак така приключенски. Хем ни беше страх от всички автомати, бради и сурови погледи около нас, хем ни беше любопитно. Те бели хора не са виждали на живо, а ако видят в телевизора ги представят за най-големия им враг. Та ние с Христо автоматично бяхме техен враг. Какви погледи ни хвърляха. Веднъж помолихме секретаря на баща му – местен пакистанец, да ни разведе. Това става без да знае чичо Пламен. Прекарахме страхотен ден с приятелите на този младеж, които имаха покъртителни истории. Кой откъде бягал, в кои войни участвал. Следобеда в посолството си изпросихме гнева на посланика. Беше много притеснен и го отнесе секретарят му. Седмица ни трябваше да го убедим, че ние сме виновни. После заминахме за Индия. Нищо няма да разказвам за там. Имам едно филмче. Аз го направих тогава. Много смешно. Някой ден ще се престраша да ви го покажа. Престраших се.

Та след това двамата поехме в различни посоки в професията, но винаги сме били близки. Аз влезнах в Народния театър, той отиде в театър Сфумато. Прекара там около 10 години, изигра много неща, но и много даде от себе си. Представленията, които правят там, не са леки, напротив. Дълги репетиции, постоянно доработване на постановките, дори и след премиерите им. Взе всичко от там и след тези десет години постъпи в Народния театър. Тогава започна вторият етап от неговата кариера. Започна да снима във филми и сериали, започна да играе в различни по жанр постановки с различни режисьори.

Едно от най-скорошните ни общи преживявания беше снимките на сериала „Дяволското гърло”. Поради моите връзки с продуцента Евтим Милошев аз не ходих на кастинг за сериала. Но Христо ходи. Явяваше се за друга роля. Знаех, че може би ще го вземат, но не знаех точно за какво. Прочетох сценария и осъзнах, че двамата братя трябва да се обичат и да са много близки. Само така ще излезе драмата в сериала. Да си личи, че въпреки различните си съдби, те са истински братя, израснали заедно. В киното всичко си личи. За да стане хубаво, не трябва много да го играеш. Трябва да има правилната ситуация на взаимоотношения между актьорите, които да се ползват в снимките и сюжета. Понеже съм близък от дълго време с продуцента, той знаеше за приятелството ми с Христо. Почти всичко знаеше и му викаше Ицката. Та той, като добър продуцент, взе правилното решение. Христо ще играе Асен, братът на Филип. Наистина това беше най-логичното нещо и на нас щеше да ни е лесно, всъщност нищо нямаше да играем, нашето минало щеше да свърши най-хубавата работа. Започнаха снимките и отидохме в Смолян. Разказвам две случки. Първата – трябваше да се сбием в седми епизод. Режисьорът се притесняваше как ще стане този бой и имаше вероятност да стане бутафорен. Чухме, че ще викат каскадьори. Тогава се намесихме и казахме, че ще го направим истински сами без репетиция и тренировки. Скептични бяха, но ги убедихме. В деня на снимките, докато пътувахме до терена, се наговорихме какво да правим. Ползвахме за основа сбиването ни преди десетилетие във фоайето на НАТФИЗ. Не се притеснявах изобщо, нито Христо. Знам, че ще ме пази, той също знае, че ще го пазя. Започнаха снимките. Преди да го направим казахме на оператора и режисьора къде ще паднем, до къде ще стигнем и колко време ще е горе долу, за да пуснат колата с баща ни. Те разбраха постановката ни, приготвихме се и започнахме. Екипът помисли, че нещо е станало и се бием наистина. Стана истинско. Всички бяха доволни. Ние с Христо леки ранички от чакълестия терен. После си казахме, че това може да стане само между мен и него. На никой не бих имал такова доверие. Другото нещо, за което ще разкажа, са финалните сцени. Започнах да му дудня на главата месец преди това. Казах му, че всичко е въпрос на доказване. Да покажем какви актьори сме и от коя школа сме. Беше и въпрос на чест. Предстояха ни сложни сцени. Той понеже в свободното си време цъкаше тенис, караше колела, ходеше на спа в чудния ни хотел Орловец в Пампорово, докато аз снимах по цял ден, не ми се виждаше, че се подготвя за тези сцени. За това му дуднех. В ден, в който се снимаше сцената с майка му, аз станах рано и без да знае тръгнах към лудницата в Смолян, в която бяха снимките. Исках да го гледам. Много си притеснявах и много исках да я направи страхотно. Гледах го на монитора, той не знаеше, а аз бая си поплаках. Не само защото я изигра много добре, а защото се гордеех с него, гордеех се, че сме учили заедно, че сме се изградили като хора и мислене заедно, и че сме приятели. Вече бях сигурен, че сериалът е много добър. По време на излъчването му, когато всички се питаха кой е убиецът, исках да дойдат финалните епизоди заради тези сцени и знаех, че зрителите ще ги харесат. След финала заговориха много за Христо. Някак хората го забелязаха, но не театралната публика, както е било досега, а цяла България. Христо направи много добра роля в един от най-хубавите сериали.

Случайно се срещнахме с чичо Пламен в градинката на Покойника (сега той е консул в посолството ни в Истанбул) и го питах дали е гледал „Дяволското гърло”. Каза, че го има и не го е гледал, но се радва, че е свършил, защото цялото посолство в петък е обсъждало сериала и никой не работил. Искал да седне и да го гледа когато няма работа.

Едно от най-хубавите качества на Христо е, че винаги е в добро настроение. За мен това е много хубаво качество, защото аз винаги съм в лошо и когато го видя, някак ми предава позитивното и поне за час-два ме заразява с него. Има проблеми, но са някъде на втори план. Другото нещо, което успя да постигне, е неговият син Константин. Мисля, че е наследил характера му. Позитивко с добро сърце.

Мога да пиша още дълго, но спирам, защото стана дълго. Гледайте Христо в театъра и киното. Предстоят му премиери на два филма, а в театъра има много постановки с негово участие.

А и една молба. Моля ви харесайте неговия профил в инстаграм – ето линк – защото се хванахме на бас, че този материал и тези снимки ще му вдигнат рейтинга многократно. Просто искам да се окажа отново прав.

С подкрепата на NIVEA

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов за #karamazovfoto

последвайте Христо в Instagram от тук

31.10.2019 Владимир Карамазов®