На тяхно място – Разговор 1 9 юни 2025

Когато започвах проекта в затвора в Белене, не подозирах до къде ще ме отведе. Наистина съм търсил тези теми през последните години и някак целеустремено вървях към тях. Може би, защото търся отговори за самия себе си или подсъзнателно усещам, че в тази част от живота бих могъл да направя нещо. Толкова много неща открих за себе си, на толкова много въпроси си отговорих, и може би най-важното – срещата ми с голямо количество добри хора. Толкова много ми липсваха в живота. Този проект тепърва ще се разраства под всякаква форма. В следващата година ще отида по-надълбоко и се надявам да успея. Ако успея, ще се чуе.

Изложбата в Националната галерия приключи. В най-смелите си мечти не съм очаквал такава положителна реакция от хората. Изложбата не само че даде друга гледна точка към хората в затворите, но подейства изключително емоционално на посетителите. Наистина съм щастлив, защото това показва, че нашето общество не е толкова немислещо и апатично. Имам над 500 попълнени анкети и книгата за мнения е почти изписана. Всичко написано говори, че това, което направих, е важно и успешно. По време на изложбата се прокрадваха и мнения защо не обръщам внимание на семействата на жертвите. Моят кратък отговор е, че от там нищо не можем да научим, а и да се вра в мъката на хората ми се струва цинично. На тези семейства можем само да съчувстваме и ако можем да помогнем. Тук вмъквам, че този проект в голямата си част се саморазвиваше самостоятелно – случваха се неща без да съм ги мислил или търсил.

Един ден в галерията дойде жена, която ми каза, че е от семейство, в което преживяват жестоко убийство. Каза ми за случая и изтръпнах. Всеки от нас е чувал за него. Може би най-ужасното нещо, случвало се през последните години. Тази жена е страхотен човек и смело мога да кажа, че тя ще помогне на цялото си семейство да надживее трагедията. Нямаше нищо против изложбата, напротив, каза ми, че темата е много важна и изложбата е хубав повод да се говори за нея. Прие моето предложение да направим един неформален разговор, който да запишем. В него тя научи неща, които не знаеше за системата на затворите, и мисля, че тези неща я успокоиха. После разказа всичко на майката на жертвата и тя също дойде да види изложбата и присъства на последния тур, който направих. Остана до края. Ако съм успял да помогна на тези хора, наистина този проект е проработил. А и без него нямаше как да ги срещна. Много се чудих дали да пусна този разговор, дори се отказах, но семейството на жертвата поиска да го чуят хората, защото смятат, че някъде може би се случва нещо подобно и тази наша среща би могла да предотврати следващо убийство. И тук разбрах, че от разказите на потърпевшите също би могло да се научи, най-вече за симптомите на едно престъпление.